Пројекат Растко : Бугарска

Димитър Бочев

Тържеството на плаката или разминаване с изкуството

Хомо емигрантикус, София, 1993, стр. 32-36.

Диктатурата, стагнацията и пълното регламентиране на духовния живот у нас незабележимо, но неизбежно водят до притъпяване на художествения вкус и критерии на масовия гражданин, до разстромване на оценъчното му естетическо чувство. Това разстройване е двупосочно: от една страна, купищата пропагандна литература, плакатно кино, театър, живопис, представени от авторите им и защитени от дресираната официална критика като истинско изкуство, водят до опошляване на духовния свят на консуматора, до атрофиране на впечатлителната му способност. Както казах, процесът е двупосочен: като естествена реакция на официалната практика, която провъ згласява рекламата на определени идеи и идеология за изкуство, опозиционно настроени среди, възпитавани и въ зпитани по същата схема, са винаги готови да обявят всяко произведение, наситено с противостоящите идеи, за изкуство независимо от художествените му качества. Наш писател например след завръщането си от СССР разказваше за посещението си на eдно представление на "Съвременник". По средата на пиесата един от актьорите гръмогласно заявява: "Светьт се дели на нискостоящи и високоседящи!", след което публиката става, възторжено и дълго аплодира.

Да се абстрахираме от контекста, в който е казана репликата, и да сe запитаме: какво пък толкова ново и толкова силно има в тия думи? Издеклимирайте ги на някой западноевропейски площад и ще видите, че никой няма да ви обърне внимание, а тия, които ви чуят, усмихнати ще кажат: "Я, па тоя! Откри Америка!" Защото позната и стара като света е истината, че всички цивилизовани общества са класово разделени. Така че в репликата няма нищо, което да се наречe изкуство. Нейното фалшиво величие, мнимата и многозначителност се влагат само от конюнктурата, тя може да звучи актуално и да вьлнува само на одна политическа и политизирана сцена, където всяка реплика е програмирана и контролирана, където в гражданската си концепция режисьори, драматурзи и актьори винаги се разминават с истината, където и най-малкото отклонение от нормативите се посреща като граждански героизъм, където гражданският героизъм се отъждествява с изкуство...

Принципът на оценяване на художествени произведения според политическата им позиция неусетно се обърна срещу своите автори, срещу тия, които го възпитаваха и възпитаха в населението. Защото вредата от него се изразява не само във възторга от опозиционни и ексцентрични плакати и лозунги, а и в пренебрежението или отхвърлянето на сериозни произведения, свързани пряко или косвено със страните от източноевропейския блок дори когато тая връзка е несъществена. Спомням си как мои съученици пращаха с лека ръка по дяволите такива големи книги като "Тихия Дон" и "Живи и мъртви" само защото са написани от съветски автори. Спомням си също с какво предубеждение посрещна нашият зрител филми като "Бяг", "Живият труп", "Бялото слънце на пустинята", колко трудно му бе да повярва в тяхната значимост.

Изобщо всяка намеса на политически фактори при третирането на художествени произведения става винаги за сметка на чистотата и обективността на оценката. Един показателен пример: Преди 10 години у нас бе посрещнат съвсем индиферентно великолепният роман на Ладислав Мнячко "Смьртта се нарича Енгелхен". Когато след погрома над Пражката пролет Мнячко емигрира на Запад, у нас последваха две противоположни реакции: официалната, която иззе книгата от обществените библиотеки, което пък я превърна сред читателската публика в най-търсена библиографска рядкост. Макар и израз на противостоящи крайности, тези реакции бяха носители на подхода и методологията, насаждани от системата, задвижени от еднакъв механизъм.

Преди десетина години почти всяка седмица в Софийския университет се провеждаха литературни четения. И всяко четене се превръщаше в събитие. Беше време, когато незначителното размразяване на вътрешнополитическата атмосфера пораждаше измамни надежди за трайни радикални промени, за демократизиране на обществените отношения. Младите поети, които участвуваха в литературните четения, се държаха така, като че ли тези надежди са победила реалност. Тогава за тях рециталите на литературния кръжок (сега кабинет) "Димчо Дебелянов" бяха убежище от цензурата, единствена възможност за свободна обществена изява. Четяха се обикновено слаби стихове, пълни с декларативност и евтин патос. Най-патетични бяха, разбира се, най-бездарните произведения. Автори, които поради отсъствие на талант или поради наличие на гражданска съвест не бяха получили официално признание, бързо го получиха сред студентските кръгове, сред колегите и колежките си. Те добре знаеха какво липсва на слушателите, тактично нагаждаха и принизяваха перото си до техния вкус. Уверени бяха, че както печатът огьждествява партийност с изкуство, така и аудиторията ще приравни антипартийност и поезия. И спечелиха. Спомням си одно стихотворение на Матей Шопкин, което екзалтираше цели курсове и потоци, при аплодирането на което стъклата на 272-ра аудитория звънтяха като камбани. Поетът се възмущаваше срещу съседството на две витрини - тая на Музея на революционното движение и на бар "Астория", разположени срещу Народното събрание:

Две витрини - две странни гледки!
Два прозореца, два въпроса!
На едната - голи кокетки
с етикецията на вноса,
на другата - пистолети
и снимки на разстреляни партизани...
Две витрини -
гледа и към двете
Народното събрание!...

Стихотворението, както виждате, е съобразено отлично с архитектурния макет на столицата, но е така далеч от поезията, както стихоплетството от творчеството. Но то донесе на автора му по-вече популярност и от книгите му, и от блестящата партийна и чиновническа кариера, която той впоследствие изгради.

С деградация от същия тип се срещаме и в изобразителното изкуство. Преклонението и овчият възторг пред олигофренските цапаници на разни самозванци са масово заболяване. Достатъчно е цапаниците да са накичени с наслов "абстрактна живопис". Съвсем иначе би било, ако още учителят по рисуване в гимназията знаеше и се бе опитал да обясни разликата между Кандински и някакъв самонадеян бояджия с претенции, ако по-късно критици и изследователи, вместо да делят живописта на буржоазен абстракционизъм и социалистически реализъм, бяха потвърдили с езика на науката тази разлика.

Липсата на сексуално възпитание е следващата преграда към възприемане и осмисляне на изкуството. Юноша, на когото не са обяснени своевременно в училище и вкъщи с необходимата загриженост и такт сложните взаимоотношения между мъ жа и жената, красотата и чара на най-интимното им общуване, разликата и несъвместимостта на любовта с разврата, става жертва на своите потиснати комплекси и невежество. Когато гледа Венера Милоска и "Изгонването на Адам и Ева от рая" на Мазачо, когато чете "Декамерон" или " Кентърберийски разкази" на Чосър, първата и преобладаваща реакция у него ще бъде не естетическа, а сексуална. А преодоляването на унаследените скрупули, демократизирането и модернизирането на педагогическите методи могат да бъдат дело само на демократизирано общество.

Тенденциозно подбраната учебна програма ни сродяваше с бездарието на автори като Демян Бедни и Димитър Полянов. Ние учехме стиховете, биографиите, идеологиите им наизуст, рецитирахме ги с необходимата помпозност и получавахме добри бележки. А скрити от очите ни, непрочетени и неоценени от никого, гниеха в недостъпни архиви златните книги на творци като Цветаева и Манделщам, Булгаков и Табидзе. По същата рецепта се третираше и световната съвременна литература. Луи Арагон, Пабло Неруда, Жоржи Амаду, Вилис Лацис, Исаковски бяха представени и в учебната програма, и на книжния пазар най-вече поради принадлежността си към съветското или към световното комунистическо движение, поради симпатиите си към съветския модел на социализъм. Докато дален по-значимите фигури на Самуел Бекет и Йонеско, Джойс, Жьоне и още много други са имена, непознати на нашия сьотечественик.

Резултатите от тази стерилизация доведоха до дълбоко разстройване, до неизлечимо деформиране на художествения критерий, до загубване на ориентирите, до неспособността дори хора интелигентни и ангажирани да разграничат тезиса, декларацията от художествения израз.

За илюстрация ще се върна отново към литературните четения. Понеже, както отбелязах, последните остават извън контрола на всевластната цензура, именно на тях може най-точно да се види и най-обективно да се анализира адекватната, независимата реакция на масовия студент.

На едно такова четене психически неуравновесеният Нягол Мамеров рецитира някаква политизирана кръчмарско-анархистична поема, в която с глас на Боримечката ругаеше всички правителства и общества, партии и идеологии. Аплодисментите на аудиторията бяха така гръмки и нестихващи, че Нягол трябваше да прочете още няколко парчета от сорта, за да я укроти. В същото четене участвува и Константин Павлов. В поемата си "Цар Траян" младият сатирик с много умение, със символика и сарказъм разкри антихуманната същност, социалната развратеност на нашето общество, обезличаването и противоестественото преклонение на неговия гражданин пред идоли и идеали, измамата и фалша на добродетелите му. Поемата бе посрещната студено, с неразбиране и досада. И тази невежа реакция идва от академична среда, от хора, които претендират, че за тях литературата е не само професия, а и призвание. Вината не е само тяхна - голямата вина е на техните учители. А учители са не само (и дори не преди всичко!) професорите, учебниците и официалната критика, а обществото, социалните фактори, които са програмирали и провъзгласили тия, по думите на Макаренко, "инженери на човешката душа".

Осъществяваното но чиновнически маниер популяризиране на изкуството също дълбае пропаст между истинско изкуство и народ. Всеизвестно е, че освен трудовите летни бригади редовно се провеждат и културни бригади. Те наистина са културни, доколкото прогонват културата от бита на народа. На тия бригади студенти от Висшия институт за театрално изкуство "Кръстьо Сарафов" и от Консерваторията, ученици от музикални гимназии, литературни групи към читалища или членове на квартални кръжоци за художествено слово се учат да рецитират, да пеят и свирят пред отегчени работници от фабрики и полета. При тия репетиции никога не се постига единство в художествените концепции на автор и слушател. Защото художествена концепция липсва. Ние знаем с какво око гледа учащата се младеж на бригадите, които и ограбват един месец море и бсзгрижие. Сгудентите свирят, защото трябва да свирят, работниците ги слушат, защото по проф или Бог знае каква съюзна линия са га натикали в душния салон. А тъкмо на изкуството с дълбоко чужда, несъвместима с неговата природа атмосферата на насилие и принуда. Но най-лошото е, че винаги се намира някой наивник, който да повярва, че се е срещнал с голямо и истинско приложно изкуство. И как такъв човек, чиито уши са продънени от музикална шумотевица, ще почувствува и оцени концертите на Шнайдер и Камиларов, художествените рецитали на Спас Джонев, гласовете на Гяуров и Гюзелев?...

И само наша ли е вината, когато тьлкуваме "Хамлет" като известния милиционер от ощс по-известния фейлетон на Васил Цонев или когато, зипитани кой с написал "Божествена комедия", отговаряме като злощастния ученик от вица: "Не съм аз, другарю учител..."