|
|
Миряна СтефановичВИКОЛОГИЯРадио-пиесаПревод: Русанка ЛяповаДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА: Говорител Репортер Арсен Симич Заместник-председател Попович Госпожа Господин Небойша Иванович Мъжки глас Женски глас Първи минувач Втори минувач Първа минувачка Втора минувачка Трета минувачка (ГОНГ) МЪЖКИ ГЛАС: Днес си в страхотно настроение! ЖЕНСКИ ГЛАС: Как да не съм, след като си починах върху еластичния дюшек, произведен от викчета в Юговик-Белград. (МУЗИКА) МЪЖКИ ГЛАС: Съвременната наука крачи напред с бързи темпове. Следвайте я и вие, запалили цигара Ви-вик. ЖЕНСКИ ГЛАС: Съвсем като истинска, но без никотин, цигарата Ви-вик е произведена от най-фини култивирани викчета. (ГОНГ) МЪЖКИ ГЛАС: Скъпа, днес в косите ти диша пролетта. ЖЕНСКИ ГЛАС: Защото използвам лак за коса Викосан. Викосан, лак за коса с дъх на пролет. (МУЗИКА) МЪЖКИ ГЛАС: От ракети чак до пликчета. ЖЕНСКИ ГЛАС: Всичко правим ний от викчета!!! МЪЖКИ ГЛАС: Холдингова компания Викопром ви предлага богат избор от стоки за широко потребление. ЖЕНСКИ ГЛАС: Викопром е с вас, викопром е с вас – всеки час!!!
(СИГНАЛ) ГОВОРИТЕЛ: РАДИО БЕЛГРАД. ТЕМА НА ДЕНЯ: ВИКОЛОГИЯТА ВЧЕРА, ДНЕС И УТРЕ. Пред микрофона е нашият сътрудник Захарие Маривоевич РЕПОРТЕР: Добър вечер, драги слушатели. (ЗАПИС ОТ МЯСТОТО НА СЪБИТИЕТО - ПРОБНИ ВИКОВЕ, НАПОМНЯЩИ НАСТРОЙВАНЕ НА ВИКАЧИТЕ, ГЛЪЧКА) Предаването се води на територията на община Звездара, по-точно пред входа на новия и единствен по рода си обект, чието откриване трябва да започне всеки момент. Става дума за модерна постройка с терапевтично-рекреационно предназначение с многобройни светли и просторни зали от стъкло и стомана, чието значение надхвърля границите на тази община, на тази град, и, да се надяваме, на цялата ни държава. Става въпрос за проект със световно значение, за начинание с пионерски дух в истинския смисъл на тази дума. Тук до мен се намира господин Арсен Симич, един от инициаторите. Господин Симич, как възникна идеята да се отвори викарница? СИМИЧ: Вие я нарекохте викарница, а всъщност ние все още не сме определили името й. Съществуваха и все още съществуват предложения този рекреационен обект да се нарече викарница, викарна, викара, викарнище, викарище, викариум, викарник, викооборот и още цял низ от имена и названия. РЕПОРТЕРЪТ: Кое название избра комитетът, чийто член сте и вие? СИМИЧ: Знаете ли, ние предоставихме избора на самите посетители. Очакваме самите те да го направят съвсем спонтанно. Стигнахме до становището, че става дума за един съвършено нов феномен и по тази причина не трябва по никакъв начин да ограничаваме откривателския порив на самите потребители. РЕПОРТЕРЪТ: Очаквате ли висока посещаемост? СИМИЧ: Разбира се, и то не само от нашата община, а от целия град, дори от неговите околности. РЕПОРТЕРЪТ: Тук е… благодаря ви, господин Симич. СИМИЧ: Няма защо. РЕПОРТЕРЪТ: Тук е и господин Петър Попович, заместник председател на Общинската управа в Звездара. Господин Попович, как бе финансирано изграждането на този наистина впечатляващ обект? ПОПОВИЧ: Една част от средствата даде общината от съответните фондове… РЕПОРТЕРЪТ: От кои по-точно? ПОПОВИЧ: От фондовете за издигане на обществения стандарт. РЕПОРТЕРЪТ: А останалото? ПОПОВИЧ: Една част постъпи от градските фондове, а от републиканските фондове беше заделена еднократна помощ в размер, който представлява 0,2 процента от предвижданите приходи. Най-голям дял от средствата бе събран от дарения на гражданите… РЕПОРТЕРЪТ: Това означава, че гражданите са подкрепили общината всеотдайно… ПОПОВИЧ: Точно така. На събранията ние обяснявахме на хората предимствата от един такъв обект и те ни подкрепиха. Доверието на гражданите, ако мога така да се изразя, надхвърли всичките ни очаквания. Всички вкупом гласуваха за и дори настояваха за увеличаване на процентния дял. Така от предвидените 1,67 процента стигнахме до 3,14… РЕПОРТЕРЪТ: Смятате ли, че тези огромни вложения ще имат възвращаемост? ПОПОВИЧ: Уверени сме в това. Очакваме в най-близко бъдеще обектът да стане печеливш и да се превърне в значителна ставка от нашия общински бюджет. РЕПОРТЕРЪТ: Както разбирате, драги слушатели, прогнозите са оптимистични. Съдейки по огромната маса хора, която приижда от всички страни, интересът на гражданите е наистина голям и тези прогнози звучат повече от реалистично. Ще разговаряме с някои от посетителите… Госпожо… Госпожо, извинете… ГОСПОЖАТА: Аз? РЕПОРТЕРЪТ: Вие, вие. Ако обичате, кажете на слушателите на Радио Белград какво очаквате от този обект? ГОСПОЖАТА: Ами – и…. Очаквам…. Не знам какво да кажа. РЕПОРТЕРЪТ: Само по-спокойно… ГОСПОЖАТА: Ами, казват, че тука ще се вика колкото ти душа иска, а туй е нужно на нашите хора и изобщо, и сам знаете… РЕПОРТЕРЪТ: Иска ви се да викате, а не смеете… ГОСПОЖАТА: Да, досега това беше нещо срамно, аз самата веднага бих казала на оня, дето вика, че е луд… а всъщност… на човек му олеква, като му падне товарът… РЕПОРТЕРЪТ: Опитвали ли сте вече? ГОСПОЖАТА: Е, не, не съм, ама… ще пробвам, защото знам… РЕПОРТЕРЪТ: А вие, господине? ГОСПОДИНЪТ: Аз съм опитвал веднъж, при моите в гората. Имаше буря и никой не можеше да ме чуе. Виках така, че всичко кънтеше… РЕПРОРТЕРЪТ: И след това се почувствахте по-добре? ГОСПОДИНЪТ: Аха. РЕПОРТЕРЪТ: Кажете, моля ви, не ви ли се струва скъпо? Доколкото знам цената е пет динара на час. ГОСПОДИНЪТ: Е, как да не е, ама си струва. РЕПОРТЕРЪТ: Имате ли намерение да идвате често тук? ГОСПОДИНЪТ: Всичко зависи от условията… искам да кажа на живота. Да речем, веднъж седмично ще е съвсем достатъчно. РЕПОРТЕРЪТ: Може би през уикенда? Сам ли ще идвате или със семейството си? ГОСПОДИНЪТ: Ами да, ще водя и семейството. И те са хора. РЕПОРТЕРЪТ: И само още един въпрос: от какво ще крещите – от радост или от скръб? ГОСПОДИНЪТ: Ами то, зависи от случая… Има и от едното, и от другото. РЕПОРТЕРЪТ: Напълно сте прав. Благодаря ви, господине. (КРАЙ НА ЗАПИСА) РЕПОРТЕР: (ОТ СТУДИОТО) Уважаеми слушатели, това бе запис, излъчващ откриването на първия викариум в света. На днешния ден точно преди година заместник-председателят на общинската управа Петър Попович в присъствието на над десет хиляди граждани и голям брой обществени и културни дейци, както и други известни личности, провъзгласи за открит големия викариум в Звездара. (ЗАПИС – ВИКОВЕ, ПРОБНИ) ПОПОВИЧ: (ВИКА) Провъзгласявам този обект за открит! (АПЛОДИСМЕНТИ, ПРОДЪЛЖИТЕЛНИТЕ ВИКОВЕ ПРЕМИНАВАТ В ТРИУМФАЛНО СКАНДИРАНЕ, КРАЙ НА ЗАПИСА)
РЕПОРТЕР: (ОТ СТУДИОТО) Какви перспективи ще разкрие с това свое изречение пред общината, пред държавата и, вече спокойно можем да го твърдим, и пред цялото човечество, скромният заместник-председател Попович не е можел да подозира. Никой не би могъл да подозира това. Но нека да оставим цифрите да говорят сами: до вчера, така да се каже, периферна община за нашия град, Звездара буквално удеветори своя брутен приход, като постигна най-високото ниво на национален доход, получаван някога в нашата държава: около 18,500 долара годишно на човек, което е по-висок доход от този на най-развитите държави в света.С това белградският среден годишен доход от малко под 700 скочи на повече от 1,200 долара годишно, което в момента представлява най-високия национален доход в страната и надхвърля с около стотина долара доходите в нашите най-развити индустриално райони. (ЗАПИС НА ВИКОВЕ, КОИТО ПРЕРАСТВАТ В СКАНДИРАНЕ) Звездара коренно промени своя облик. На върха на още зеленеещия се през миналата година хълм днес се издигат комплексите на Виколошкия институт, в който около хиляда научни работници от цял свят проучват опита на нашите специалисти. Няколкото нови хотела, сградите на гигантския комбинат Юговик, както и обектите, съставящи Холдинговата компания Викопром са покрили напълно някогашните потънали в зеленина падини. Първият викариум в света, който бе разкрит само преди година, вече не се използва; превърнат е в музей и тази сутрин прие първите си посетители, които дойдоха да видят мястото, където се е зародила новата наука на нашето време - викологията. СИМИЧ: На нашата общественост е добре познат фактът, че нашият институт наистина крачи с гигантски крачки напред. РЕПОРТЕР: Спокойно можем да споменем ботушите, които изминавали по седем мили. СИМИЧ: Страхувам се, че това не е достатъчно ефектно сравнение. РЕПОРТЕРЪТ: Как се развива вашето сътрудничество с Обединените нации? СИМИЧ: Тъкмо тези дни в Института се намира делегация на Обединените нации, която наброява над двадесет души. Тяхното посещение има за цел да изследва възможностите за още по-интензивно сътрудничество между Института и Комисията по викология към международната организация. РЕПОРТЕРЪТ: Като почетен председател на тази комисия неотдавна вие гостувахте на седалището на Обединените нации, където редом с другите визити бяхте приет лично и от генералния секретар. СИМИЧ: Срещал съм се с генералния секретар при няколко от моите пътувания. По време на нашите разговори той даде най-висока оценка на работата на нашия Институт, като изрази желанието си да го посети в най-близко бъдеще. РЕПОРТЕРЪТ: По цял свят под патронажа на световната организация се разкриват центрове за усъвършенствуване на викологията. СИМИЧ: Както вече знаете, Обединените нации в сътрудничество с нашия Институт в Звездара разкри седем такива центъра, които са ръководени от наши специалисти. Два в Азия, по един в Северна и Южна Америка, центъра в Кайро, след това Женевския център, както и нашия център-майка, Белградския, който, както се полага, е най-добре оборудван. Планираме разкриването на подобен център и в Сидни, с който, може да се каже, ще стъпим на всички континенти. РЕПОРТЕРЪТ: Господин Симич, разкажете ни, моля ви, как успявате да обучите толкова специалисти? СИМИЧ: В теоретичен план викологията все още не е достатъчно развита. В този смисъл тя е още в пелени. Но практически целият технологичен процес на приложените досега производства се свежда до няколко съвсем елементарни действия, които могат много лесно да бъдат усвоени. Цялостното производствено оборудване се изработва във фабриките на Холдинговата компания Викопром, така че ние практически обучаваме нашите чуждестранни партньори как да използват оборудването, което е било изработени тук. Редом с това продължаваме с изследванията, разбира се. РЕПОРТЕРЪТ: Господин Симич, извинете ме, че ще ви прекъснат за момент. По повод годишнината разговаряхме и с човека, който съвсем случайно откри неподозираните възможности на виколошката промишленост. Бих искал да пуснем запис на този разговор. СИМИЧ: Моля, заповядайте. Предполагам, че сте разговаряли с Небойша Иванович. РЕПОРТЕРЪТ: Точно така. Чуйте записа, драги слушатели. (ТЕРЕНЕН ЗАПИС, ШУМ, ТИХИ ВИКОВЕ, КОИТО ОТ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕ СЕ ЗАСИЛВАТ) РЕПОРТЕР: Намираме се в най-новата викарна в Белград, която бе пусната в експлоатация едва преди три дни. Това е не само нашата най-голяма и най-добре оборудвана викарна досега, но е известна и с това, че в нея като съветник по суровините работи Небойша Иванович, човекът, който пръв откри най-важния факт за викологията, онова, от което започна всичко. Небойша, разкажете ни как стана всичко. НЕБОЙША: Всички за туй питат. Ей го как беше. Чистих, братко, и таман да хвърля водата, като там нещо взе да мърда. Туй за телевизията ли е? РЕПОРТЕРЪТ: Не, за радиото. НЕБОЙША: Значи няма да се види. РЕПОРТЕРЪТ: Но ще се чуе. НЕБОЙША: Аз рекох, че ше се види, та исках да покажа. Да видите дето съм изхвърлил водата. Всички туй снимат. Оня ден за някакъв филм, казват щял да е цветен. Ама щом е за радиото, може и туканка да се каже всичко. РЕПОРТЕРЪТ: Надявам се, че няма да ви затрудни. НЕБОЙША: По-лесно е като снимат, щото малко мене щракнат, малко оназ дупчица, дето хвърлих водата и толкоз. Пък сега… от началото ли да почвам? РЕПОРТЕРЪТ: Да, започнете от самото начало. НЕБОЙША: Ами-и-и, то… кво да кажа. Мойта Злата се разболя, пък аз, както се знае, вече не работех. Намирах си по нещо край свинете, ама то беше ей тъй на, колкото да минава времето, не за кяр. И тогаз, айде аз да сменя Злата, да мия и да търкам като жена, боже прости, ама що да не, кат плащат. Луд е, който не се хваща. Да върви там и Златината заплата, все е по-друго, отколкото на улицата. И тъй всичко беше, дет се вика запушиш едната дупка, пък то зяпнала друга… (ТУК СЕ ДОЛАВЯ, ЧЕ ЗАПИСЪТ Е ОТРЯЗАН)… а пък и тъй, за занимавка. Да видя ония, дето плащат да викат. РЕПОРТЕРЪТ: Тогава за първи път ли посетихте викарната? НЕБОЙША: За първи. Едва я бяха отворили, и три дни още не бяха минали. Злата се премести, предложиха й по-голяма заплата, оня Йоца, касиера де, той я повика. Сега и той е там в института, голяма клечка, викат пръв управник. РЕПОРТЕРЪТ: Разкажете какво стана по-нататък. НЕБОЙША: Ше си говоря, както ми се говори, ти хич не ми се меси, щото мога и да млъкна. Пък ти ходи да питаш Йоца, разбра ли. РЕПОРТЕРЪТ: Извинете, нямах това предвид. НЕБОЙША: Мислиш, че ми е лесно все да разказвам. Айде, ти поне си наш човек, ами кат дойдат ония ми ти чужденци и като ми залаят, нищо не им отбирам, главата ме заболява. Ше зема, да му се не види, да запиша една касета и като кажа: всичко е тука, на касетата, моля, купете. Че аз да не съм латерна… РЕПОРТЕРЪТ: Отлична идея. По-късно ще поговорим за нея. НЕБОЙША: Тъй де, докъде бях стигнал? Ъ-ъ-ъ, да… Злата вика за триста повече – отивам, пък и там всичко ново и чисто. Ходи, викам, твоя си работа, ходи, щом искаш. Пък още първия ден ми вика: Нареждат, Небойша, викат тъй, че сърцето ти да се пръсне. Ами ти, не викаш ли и ти, питам. Аз тъй, по мъничко, колкото да не ме чуят, че да не ми искат и пари на туй отгоре. Ми ти, що викаш ма, луда жена, зер не струвам? Струваш, Небойша, как да не струваш, ама нали знаеш, живота си го иска. Работата й беше да помете из залата дето някой хвърлил я хартийка от семки, я цигара, и толкоз. Прост народ, цапа. Пък после да измие всичко с оная четка с ресните и с мокрия парцал с прах. Ама кат почна работа, на третия ден й прилоша - от онуй викане ли, от що ли. Не може да се дигне за работа. Души я нещо, оле, Небойша, леле, Небойша. И аз… айде на работа. РЕПОРТЕРЪТ: Какво беше впечатлението ви при първата среща с викарницата? НЕБОЙША: Страшна работа. Тутакси разбрах, дет се вика, защо Злата я стяга сърцето. Отвънка нищо, муха да бръмне… ама кат влезеш, вика оня ми ти народ, крещи като луд. Пък някои от жените скубят коси, лупат се в гърдите, мани, мани. Пък ръкомахат, пък се щурат напред-назад, а най-лошо е с ония, дето се тръшнат, пък вземат да се търкалят. На мен не ми дадоха черна кърпа на очите, ами всичко виждам, кръстиш се и пак не ти се вярва, боже прости. Платили хората да викат. Народ всякакъв. Ама всички, сякаш им харесва, сякаш им е драго, олеква ли им, кво ли. И няма даже хартийки, няма кво да метеш, нито пушат, само кално беше такова, щото имаше дъжд и внесли калта с обувките. Приготвям кофата, както ми заръча Злата, добре, ама като тургам праха, не щеш ли, кутията се отплесна и вътре отиде повече от половината. Ами сега, да хвърля водата, жал ми е, толкоз сапунка. Ше вземе Йоца, касиера, да пита къде е сапунът. Квото-такоз, ше бърша тъй, пък квото стане. И турям кофата ей туканка, на края, и чакам да се разотидат. Звънецът звъни, касиерът и Симич викат затваряме, народа почна лека-полека да си ходи. Някои още се дерат, не им е достатъчно, пък аз стоя и гледам. РЕПОРТЕРЪТ: И какво стана после? НЕБОЙША: Един човек, такъв като тебе, млад такъв, после го търсиха, ама не го откриха, сигур не е бил от Белград, изкрещя току до кофата. После разправяха, че туй било много важно, тъй де, че бил до кофата. Отиде си и той, всички си отидоха, и айде Небойша, айде да миеш, мисля аз. Мих там, мих както си знам и както мога, и дойде време да хвърлям водата. Айде да хвърлям. Хубаво ми каза Злата, хвърляй в тоалетната чиния, ама мене ме мързи в тоалетната чиния, като че ли дядо ми е имал тоалетна чиния, и аз в оная дупчица на пода, в канала, да прощаваш. Кат стигна решетката, гледам нещо мърда. Живо, мърда, откъде ше мърда, пригади ми се! Страх да те хване. Викам аз, пък оня, касиера Йоца, кво се дереш, ми вика. Мърда, викам. Кво си се развикал, врабче е паднало. Кво ти врабче, не е врабче, врабче не може да е таквоз червено. От сапуна е червено, вика той. Не е. Ами кво е тогаз! Знам аз кво е, виж кво е, чудо. РЕПОРТЕРЪТ: Откри ли го някой тогава. НЕБОЙША: Е, те оня там, Симич, дето сега е директор на Института. Гледа. Пита за всичко. Виждал ли съм го друг път? Не съм. Да не е излязло от дупката? Не. Къде ще мине през решетката, голямо е. От кофата ли е? От кофата. Кво съм сипал във водата? Е, тука малко се притесних, ама си признах, щото по-добре отколкото да лъжа на поразия. Отиде много прах, викам. А онова ми ти животинче само се мята, тръпки да те побият. Туй е всичко. После ме разпитваха ту колко прах точно, ту дали водата била топла, ту как онзи кресна във водата, всичко. И тъй, докато хванат пропорциите и се захванаха с производството. РЕПОРТЕРЪТ: и така вие, господин Небойша, неволно сте открили как човешкият глас се трансформира в жива материя. НЕБОЙША: Аха. Тъй да се каже, от мене почна всичко. РЕПОРТЕРЪТ: Благодаря ви, господин Иванович. НЕБОЙША: И кат дойдеш другия път, ше пусна касетата, да знаеш. (КРАЙ НА ЗАПИСА) РЕПОРТЕРЪТ: Скъпи слушатели, използвам случая да ви уведомя, че разговорът, който току-що чухте, е записан на касета, на плоча и на компакт-диск, които от утре ще бъдат пуснати в продажба. Носителите се продават под названието “Безстрашният Небойша”. (ГОНГ) ЖЕНСКИ ГЛАС: Ако искате да научите как случаят твори историята, купете си “Безстрашният Небойша”. (ГОНГ) “Безстрашният Небойша” във всяка къща. (ГОНГ) МЪЖКИ ГЛАС: Безстрашният Небойша – ваш гост! Безстрашният Небойша във всеки дом! (ГОНГ) РЕПОРТЕРЪТ: Господин Симич, извинете ни за това кратко връщане назад. Искахме само документално да илюстрираме как започна всичко. СИМИЧ: Ама моля ви се, разбира се. Смятам, че тези плочи и касети ще приближат викологията до обикновения човек. РЕПОРТЕРЪТ: След нашата кратка екскурзия в миналото, бих искал да погледнем към бъдещето. Споменахме за световните центрове за изследвания в областта на викологията, оглавявани от нашите учени. Как успявате да подготвите такъв огромен брой специалисти? СИМИЧ: Както вече поясних, теоретичните възможности на викологията трудно могат да се определят като разкрити. Но затова пък цялостният първичен процес е доста елементарен. Оборудването е еднотипно, суровините са така да се каже неизчерпаеми, а перспективите неограничени. РЕПОРТЕРЪТ: Смятате, че хората никога няма да престанат да викат? СИМИЧ: Този въпрос вече е разяснен. Още в самото начало, след неволното откритие на Небойша Иванович, докато експериментирахме с виковете на хората и с химически разтвори, подходящи за превръщането на тези специфични гласове в живи същества – това са познатите днес на всички викчета – та казвам, още тогава установихме, че радостните възгласи, потопени в разтвор, не дават ембриони на викчета. Само вика на човек, обхванат от мъка, е плодоносен. След като доказахме чрез по-нататъшни експерименти, че викчетата не могат да се размножават с чифтосване и вече убедени в значението, което ще има производството на викчета за човека, ние се уплашихме, че в бъдеще може да се почувства недостиг на суровина! РЕПОРТЕРЪТ: Имате предвид, че хората, веднъж решили въпроса за своето оцеляване с помощта на викчетата, вече няма да имат причини за страдания, болка и заедно с това и за викове, от което следва, че викологията ще унищожи самата себе си? СИМИЧ: Да, съществуваха подобни схващания, които прогнозираха бързия край на викологията. Ние, които разглеждаме нещата диалектически, бяхме готови да видим бъдещето на човечеството като един цикъл, при който периодите на благосъстояние се редуват с периоди на нищета. Например: започваме с годините на страдания, в които се произвеждат огромни количества викчета и които от своя страна водят до благосъстояние. С нарастване на благосъстоянието запада производството на викчета, с което намалява и самото благосъстояние на хората, което съответно обуславя силен скок на кривата, която отбелязва производството на викчета… разбирате ли ме? РЕПОРТЕРЪТ: Като своеобразен вариант на библейската притча за седемте угоени и седемте мършави крави? СИМИЧ: Да. За щастие навреме се намесиха психиатрите и отхвърлиха всяка по-сериозна заблуда, до която можеше да доведе скептицизмът в началото. Те доказаха, че страданията и мъките човешки не могат да изчезнат от този свят… Което всъщност потвърждава и историята. Само че психиатрите изнесоха и цяла камара факти в допълнение към своето твърдение. РЕПОРТЕРЪТ: Ако не друго, винаги ще останат любовните мъки. СИМИЧ: (ПРЕЗ СМЯХ ) Прав сте, макар че, както знаем, те са типични за оксиденталното мислене и в много по-малка степен за ориенталното. РЕПОРТЕРЪТ: Предполагам, че хората ще страдат винаги, когато умре някой, който им е скъп… СИМИЧ: Да, да, надяваме се. Както казах, формите на страдание са многобройни и разнообразни, така че, както ни уверяват психиатрите, основната съзидателна енергия на викологията никога няма да бъде изчерпана. РЕПОРТЕРЪТ: А сега ни кажете, господин Симич, в кои клонове на производството проникна викологията? СИМИЧ: По-точно е да се каже: на кои клонове помагаме. Тук е преди всичко хранително-вкусовата промишленост. Предполагам, че сте яли шницел от викчета. Да? РЕПОРТЕРЪТ: Разбира се. Мисля, че най-добри са в “Трите писъка”. На мен ми напомнят гъби. СИМИЧ: А, това трябва да са били викчета на пет дни. И при всички случаи сте ги яли като гарнитура. Не сте ли? Тогава кажете на съпругата си да набави викчета на ден и половина, те са най-хубави. Напомнят аспержи, но някак по-пикантни. РЕПОРТЕРЪТ: Моля ви да изброите накратко получените до този момент продукти. СИМИЧ: И така, до шестия ден от своя престой в химически разтвор викчетата са годни за ядене и представляват висококалорична храна, при това с процентно съдържание на белтъчини и въглехидрати, които почти напълно задоволяват потребностите на човешкия организъм. Главният готвач на “Трите писъка” знае как да състави за чуждестранните делегации меню от викчета в различни варианти, като включва и аператив, и дори вино – черно и бяло. Вчера тъкмо ми довери, че се опитва да направи от викчета и лимонада за дамите, които не пият алкохол. Но да се върнем на въпроса ви. Между шестия и деветия ден в своя организъм викчетата развиват влакнеста тъкан, която представлява идеална суровина за текстилната промишленост. Така както през първия период могат да се ядат и като растения, и като животни, през втория от тях могат да се получат влакна, подобни както на памука, така и на вълната. Между дванадесетия и петнадесетия ден от своя живот техните тела се превръщат в изходна суровина за производството на така наречените синтетични материи. В периода от петнадесетия до двадесетия ден викчетата започват да се сдобиват с кости и могат да се използват вместо дървесина, както и като суровина за производството на хартия. Между двадесет и двадесет и третия ден процесът на втвърдяване продължава и такива викчета се използват в строителството. По-лесни са за обработка от камъка, защото е достатъчно да бъдат пресовани, а притежават неговата устойчивост и трайност. Новоразкритата викарна в Звездара е изградена от този материал. РЕПОРТЕРЪТ: И ние ще строим новата сграда на Радиото от викотухли. СИМИЧ: И добре ще направите. Да продължим нататък. До тридесетия ден от развитието си телата на викчетата съдържат нефт, чиято експлоатация е много лесна, макар все още да е по-скъпа от експлоатацията на класическите петролни кладенци. След тридесетия ден от живота си телата на викчетата се превръщат в истински рудници. РЕПОРТЕРЪТ: Четох, че виколошкият център в Бразилия е успял в тялото на тридесет и осем дневно викче да отгледа диаманти… СИМИЧ:… а от Женевския център вчера пристигна новината, че тамошните тридесет и тридневни викчета съдържали уран и плутон в процентно съдържание, което позволява промишлена експлоатация. В крайна сметка, невъзможно е да се предвидят всички възможности на викологията и нейното приложение в промишлеността. Мисля, че не успях да изброя дори половината от получените продукти. РЕПОРТЕРЪТ: На всеки симпозиум на най-изтъкнатите световни виколози се изнасят съобщения за новополучени продукти. Тъй като поради посещението си в Обединението нации не успях да присъствувам на симпозиума, който се проведе миналия месец в Токио, не съм съвсем в течение. Мога само да кажа, че по света трескаво се експериментира. СИМИЧ: Това е разбираемо, като се има предвид, че просто с промяна в химическия състав на разтвора, в който се отглежда викчето, а и в зависимост от продължителността на отглеждането, се постигат различни, и както виждате, бляскави резултати. РЕПОРТЕРЪТ: А сега, господин Симич, бихте ли ни казали дали индивидуалните особености на личността, която вика, влияе върху качеството на полученото викче? СИМИЧ: Не, щом това са викове на болка, а не на радост, всички викчета от един и същ разтвор ще бъдат еднакви, колкото и хора да са викали в разтвора. И макар че в природата не съществува явление, аналогично на въпросния факт, това си остава факт, който все още нито един експеримент не е успял да опровергае. Интересно е, че някои теоретици на тази основа доказаха, че стоим на прага на матриархата: естествено в инициалния вик те виждат бащата, а в химическия разтвор майката или женския принцип. Тъй като особеностите на бъдещото викче зависят изцяло от разтвора, тези теоретици смятат, че превъзходството на женския над мъжкия принцип е станала напълно очевидно. РЕПОРТЕРЪТ: Колко викарни съществуват днес по света? СИМИЧ: Трудно е да се каже с точност, тъй като ежедневно се откриват все нови и нови. Статистическият център към нашия Институт изнесе в своя бюлетин през миналата седмица сведение за 183 викарни, 36 от които се намират в нашата страна. Като вземем предвид средните темпове на растеж на броя на викарните по света, това означава, че днес те са някъде около двеста. РЕПОРТЕРЪТ: Господин Симич, сега бих ви помолил да разкажете накратко на нашите слушатели как протича производственият процес в една викарна. СИМИЧ: Страхувам се, че няма да кажа нищо, което вече да не е известно на слушателите. Както и сам видяхте при отварянето на новата викарна в Звездара, те са построени доста просто. Огромните басейни с разтвор са свързани посредством тръби с отделните, звуково изолирани помежду си боксове. Хората влизат в тези боксове и викат. (ВИКАНЕ) Нима не сте опитвал? РАПОРТЕРЪТ: Естествено, много пъти. СИМИЧ: Отделният човек, като знаем, успява за един сеанс да извика от петнадесет до двадесет викчета. Между 2 и 4 часа през нощта викарните се затварят. РЕПОРТЕРЪТ: Дали това е навсякъде по света? СИМИЧ: Доколкото знам, да… тази двучасова почивка се използва за преместване на новородените викчета заедно с разтвора в отделенията за отглеждане. След това басейните се напълват с нови разтвори и в 4 часа през нощта викарните отново са готови да приемат своите посетители. РЕПОРТЕРЪТ: Доколкото се ориентирам в създалата се ситуация, посещението на викарните се приема от гражданите като въпрос на чест. Своята, както свободно можем да я наречем, производствена активност те изпълняват напълно доброволно. Има ли случаи някой да е търсил награда? СИМИЧ: Мисля,че такива случаи още не е имало. И сам знаете как започна всичко: хората бяха готови да плащат, за да могат безпрепятствено и легално да викат на местата, специално определени за това. Сега, когато тази психотерапевтична активност може да се извършва напълно безплатно, а освен това е и обществено полезна, гражданите посещават викарните по всяко време на деня и нощта. Трябва само веднъж да дойдете в четири часа сутринта, за да видите редиците от хора, които търпеливо чакат отварянето на викарните. Мисля, че тук нашата преса, радиото и телевизията могат да ни бъдат от помощ, да поддържат у гражданите съзнанието за това, че посещавайки викарните, те работят за общото, а така също и за собственото си благо, и да се гордеят с това. РЕПОРТЕРЪТ: Сигурно сте чули, че е основано Сдружение на доброволните дарители на болка, в което могат да членуват всички, които са посетили някоя от викарните повече от тридесет пъти. Какво мислите за това? СИМИЧ: Поканиха ме да бъда техен патрон, но аз отказах. Поради голямата си ангажираност, а и защото смятам, че подобно сдружение не е необходимо. Виждате ли, това ми напомня за някои от първоначалните идеи, когато хората си мислеха, че е възможно да наемат професионални оплаквачи, каквито все още се намират у нас, за да работят във викарните на заплата, с определено работно време и т.н. Естествено този опит предварително бе осъден на неуспех. Цял екип от елитни оплаквачки, които пристигнаха в Белград с тази цел не успя да създаде дори едно-едничко викче, макар че нареждаха и оплакваха цяла седмица. Както вече казах, човешката болка е нещо много лично, интимно, нещо, което съществува или не съществува, и никакво сдружение на професионални страдалци не ни е необходимо, нито може да ни бъде от полза. Човек не може да страда по задължение или в съгласие с нещо. РЕПОРТЕРЪТ: Господин Симич, ако ми позволите, бих искал да ви задам един личен въпрос: днес вие сте един от най-големите живи експерти по викология, били сте и член на инициативния комитет, основал първата викарна в света преди две години, т.е. когато за викологията не можеше изобщо да се говори. Как се стигна до това? СИМИЧ: (СИЛНО ПРИТЕСНЕН) Виждате ли, аз… мен… моята… РЕПОРТЕРЪТ: (ПРИПРЯНО) Извинете, господин Симич, не исках… Моля ви, не отговаряйте на въпроса ми, ако по някакъв начин това ви е неприятно. СИМИЧ: Не, не, аз искам да ви отговоря, защото мисля, че съм длъжен да го направя… за да може моят пример… как да се изразя… да послужи като поука. Както вече казах… Мен… моята съпруга ме… тя разруши нашата съпружеска общност. Това ми действуваше… Това ме, както казах… уязви, и естествено, търсех… Търсех хора, подобни на мен. Беше невероятно да открия колко хора около нас страдат. Само че го крият… Събирахме се в апартамента на един от нас, по-точно в една стаичка под наем. Разговаряхме, разменяхме мисли и така се стигна до идеята за откриване на обществена викарница. Тази идея ни погълна, получихме подкрепата на съответните органи… Останалото вече знаете. РЕПОРТЕРЪТ: Времето предвидено за нашето предаване изтича. А сега, ако позволите, ще пусна запис на разговора, който проведохме днес около четиринадесет часа на площад Теразие със случайни минувачи. Колеги, моля записът. (УЛИЧЕН ШУМ, ТЕРЕНЕН ЗАПИС) РЕПОРТЕРЪТ: Кажете какво мислите за викологията? ПЪРВИ МИНУВАЧ: Ами, мисля, че е голямо постижение и че ще реши всички проблеми, които от край време са измъчвали човечеството… Като глада, страданията, сиромашията, изобщо всички социални беди ще изчезнат. РЕПОРТЕРЪТ: Благодаря. ПЪРВИ МИНУВАЧ: Исках още само… РЕПОРТЕРЪТ: Моля, заповядайте. ПЪРВИ МИНУВАЧ: Ще пратя сина си да учи това. РЕПОРТЕРЪТ: Благодаря. А вие какво мислите? ВТОРИ МИНУВАЧ: Мисля, че я докараха доста далеч сега, когато можем да живеем от своята мъка, и така да се каже, да ни бъде добре… И… сега вече не трябва да търсим друга планета, ако Слънцето угасне, защото намерихме, намерихме един постоянен източник на енергия. РЕПОРТЕРЪТ: А вие, госпожице? ПЪРВА МИНУВАЧКА: Вижте, мисля всичко най-хубаво. Ето, ами то се вижда, половината ми дрехи са от викчета и не се мачкат. И обувките не пропускат. Смятам, че се вижда един цялостен напредък и още по-добре ще бъде и… казвам, че мисля всичко най-хубаво. РЕПОРТЕРЪТ: Госпожице, вие? ВТОРА МИНУВАЧКА: Ами-и-и… есента ще се запиша да уча викология и… или… много съм горда, че ще бъда от първия випуск студенти по тази наука на бъдещето. (ПАУЗА) Мога ли още нещо? РЕПОРТЕРЪТ: Заповядайте. ВТОРА МИНУВАЧКА: Мисля, че това е велико откритие и се гордея, че е направено в нашата страна. ТРЕТА МИНУВАЧКА: Момиче, дай и аз да кажа нещо. РЕПОРТЕРЪТ: Заповядайте, госпожо. ТРЕТА МИНУВАЧКА: На мен това изобщо не ми харесва. Трима сина изгубих във войната, останах сама, мъчи ме мъка, очите си изплаках, сам самичка. Нима да разнасям мъката си пред хората, та да правят от нея обувки и да строят къщи, нима моята мъка трябва да се продава за пиене и да се разфасова по касапниците? Това искам да знам, откъде-накъде да е добро, и искам още да ми кажеш… (СРЕЩУ ДУМИТЕ НА СТАРИЦАТА СЕ НАДИГАТ ПРОТЕСТНИ ВИКОВЕ: Остарели схващания! У-у! Старчески разсъждения!… Пфу! ВИКОВЕТЕ ЗАГЛУШАВАТ СТАРИЦАТА, КРАЙ НА ЗАПИСА) РЕПОРТЕРЪТ: Това бяха мнения на граждани. А сега, господин Симич, кажете какво бъдеще предсказвате вие на викологията? СИМИЧ: Вече е ясно за всички, че бъдещето на викологията не може да бъде отделено от бъдещето на човечеството. Това е бъдеще, което в този момент дори не можем да предвидим изцяло. Ще ни бъдат необходими поне десетина години, за да разкрием всички потенциални възможности на викологията. Но още сега можем със сигурност да кажем , че тя вече реши два от важните въпроси на човешкото съществуване: въпросът за евтин и неизчерпаем източник на суровини и, бих добавил, не по-маловажния въпрос за емоционалното облекчаване. Най-после човекът откри как освобождавайки се от своите страдания, да създава блага. В този свят, който все още е разделен на бедни и богати, викологията ще помогне най-вече на първите: тя ще нахрани гладуващите милиони и ще издигне стандарта на слабо развитите и развиващите се държави. Очакваме, че по този начин най-после ще се постигне контрол върху демографския бум, който заплашва човечеството и от който ще произтекат последици, по-значителни от тези, свързани с войната и мира. На прага на една нова епоха, можем да заявим, че с изнамирането на викологията човечеството е открило в своята болка непресъхващ извор на сила и е закрачило уверено по пътя на мира и благосъстоянието. (ФАНФАРИ, ЗА КРАТКО) ГОВОРИТЕЛ: Завърши предаването ТЕМА НА ДЕНЯ: ВИКОЛОГИЯТА ВЧЕРА, ДНЕС И УТРЕ. На въпросите на нашия сътрудник Захарие Маривоевич отговори господин Арсен Симич, директор на Института по викология в Белград. (СИГНАЛ) РАДИО-БЕЛГРАД НОВИНИ Шефсбъри. По информация на чуждестранните агенции днес в Шефсбъри се стигна до кървави сблъсъци пред тамошната викарна в квартал Кепендек. Сблъсъкът бил предизвикан от група граждани, назоваващи себе си поддръжници на виколошкото движение, които се опитали насила да вкарат учениците от един техникум в залата на викарната. Гражданите изкарали учениците от интерната на училището и ги принудили да влязат във викарната, тъй като тя била останала цели шестнадесет часа без посетител, което практически довело до прекратяване на производството на викчета. Учениците отказали да викат, скандирайки лозунга: Ние сме щастливи! Викайте си вие! По-късно викофилите се опитали да принудят учениците да викат с камъни, палки и железни лостове. Сблъсъците се разраснали и обхванали целия град. Информационните агенции съобщават, че повече от половината Шефсбъри е в пламъци, а броят на жертвите надхвърля хиляда. (НЯКЪДЕ ПО СРЕДАТА НА НОВИНИТЕ ЗАД ГЛАСА НА ГОВОРИТЕЛЯ СЕ ДОЧУВАТ ВИКОВЕ – ОТНАЧАЛО СЛАБИ, ПОСТЕПЕННО ВСЕ ПО-СИЛНИ И ПО-СИЛНИ, ДОКАТО НАКРАЯ ГО ЗАГЛУШАВАТ НАПЪЛНО) - КРАЙ – МИРЯНА СТЕФАНОВИЧ е родена 1939 г. в Ниш, завършила е гимназия в Нови Сад, английска филология в Белградския университет, а магистърската си степен защитава в Делхи, Индия. Дълги години работи като журналист и редактор в Радио Белград, а по-късно като редактор в издателство “Нолит”. Създател и главен редактор е на библиотека “Ваканция”, публикувала над 50 книги за деца от сръбски и чуждестранни автори. Автор е на стихосбирките “Пролет над Теразие” ( 1967 г.), “Индиго” (1973 г.), “Работен ден” (!979 г.) и др., пише проза за деца и за възрастни, телевизионни и радио-пиеси. |
