Желько Хубач

Необичайно особено

три сцени на безсмислието за 5 актьора и 15 действащи лица

Превод от сръбски – Петър Кауков

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:

• МАРТИН (38-годишен) / МИЛАН (32-годишен) / БИКСА (25-годишен)
• ДЖИДЖА (38-годишен) / САША (32-годишен) / ГАГА (25-годишен)
• МИНА (38-годишна) / МАЙДА (32-годишна) / СВЕТЛАНА (25-годишна)
• КАТАРИНА (38-годишна) / КСЕНИЯ (32-годишна) / ИВА (25-годишна)
• ВОЯ (38-годишен) / РИЧИ (32-годишен) / ДЕЯН (25-годишен)

ПЪРВА СЦЕНА

(Ранна есен. Късен следобед. Плосък покрив на един от многобройните блокове в Нови Белград. Навсякъде кояксиални кабели, по комините накацали стари аналогови антени. Музика на “Шарло акробат”, т.нар. нова вълна. На перваза на плоския покрив стои изправен Джиджа, бивш младеж на 38 години. Тип, който до скоро се е грижил за външния си вид, но като се има предвид средата и готовността, да извърши самоубийство, е, да кажем така – свежо разчорлен. През “гората” от ТВ-антени и кабели се провира Мартин. За него изобщо не би могло да се каже, че някога е бил млад, въпреки, че е само на 38 г. Разчорлен, урбанизиран наркоман. Мартин гледа заплетената мрежа от кабели и не забелязва Джиджа. Джиджа го забелязва.)

ДЖИДЖА: Не се приближавай, ще скоча!

(Мартин, шокиран от факта, че изобщо има някого на този покрив, изненадан от вика, а – Бога ми! – и от гледката, подскача и, като се имат предвид многобройните кабели, се спъва, пада по гръб и повлича със себе си антени, които падат върху него.)

МАРТИН: Абе, човек. Еби му майката.

ДЖИДЖА: Не се приближавай, ще скоча!

МАРТИН: Ебати царя...

ДЖИДЖА: Ще скоча, чуваш ли! Не се бъзикам!

МАРТИН: Дреме ми на шишарката. Насрах се от страх. Направо се посрах!

ДЖИДЖА: Сериозен съм. Който и да те е пратил...

(Мартин опитва да се освободи от кабелите и антените и да се изправи.)

МАРТИН: Eбати хората... Години вече гледат кабелна, ама не махат антените.

ДЖИДЖА: Тия преструвки не ми минават, да знаеш...

МАРТИН: Ей, я се успокой.

ДЖИДЖА: Няма да се успокоя...

МАРТИН: Ами недей тогава!

ДЖИДЖА: Не се приближавай към мен.

МАРТИН: Как да се приближа, бе, идиот, като дори не мога да стана... Заби ме в тая камара жици...

ДЖИДЖА: Аз съм те забил!?

МАРТИН: А, не бе, аз сам се забих, заради ежедневната гледка как стоиш по гол гъз на перваза. Ебати, я ела ме развържи...

(Пауза, гледат се. Джиджа се навежда и изважда сгъваем нож от джоба на панталона, който е близо до краката му. Отива към Мартин с ножа в ръка.)

МАРТИН: За к’во ти е тоя нож? Абе ти убиец ли си или самоубиец. Ей...!

(Джиджа срязва няколко коаксиални кабела с ножа и “разплита” Мартин, после се обръща и тръгва обратно към перваза. Мартин се опитва да му благодари.)

МАРТИН: Ей, слушай...

(Джиджа бързо се обръща. Ножът е в ръката му и сочи към Мартин.)

МАРТИН: Исках само да ти благодаря...

(Джиджа маха с ръка и се връща на перваза.)

ДЖИДЖА: Колкото ти си се посрал, толкова и аз...

МАРТИН: Ти си над пропаст от 16 етажа, а на мен (гледа надписа на антената под гърба си) TV UHF-VHF Loga 2 ми е в гъза... Няма да се ебаваме с т’ва...

(Мартин се е опитал да бъде духовит. Очаква реакция от Джиджа, каквато, естествено, няма. Пауза.)

МАРТИН: И к’во сега... Ще скочиш ли?

ДЖИДЖА: Не е твоя работа.

МАРТИН: Абе, не е, ама....

ДЖИДЖА: Гледай си работата...

МАРТИН: Аз дойдох тук по работа.

ДЖИДЖА: Точно тук.

МАРТИН: Точно тук.

ДЖИДЖА: Катарина те е изпратила.

МАРТИН: Мина ме изпрати.

ДЖИДЖА: Коя Мина?

МАРТИН: Коя Катарина?

(Сега и двамата са малко объркани. Звъни мобилният телефон на Мартин. Мартин се обажда.)

МАРТИН: Ало. Да, на покрива съм... Още не съм го взел... По-добре да не ти обяснявам... И аз не съм се надрусал... E, така... Абе, не затварям, стига си дрънкала... Какво правя, питаш ме какво правя! Вадя си антени и кабели от гъза и си бъбря за това-онова с един гологъз самоубиец... Гологъз, мила моя, да, по гол гъз, който е точно на нашия перваз... Да, точно тук... Чисто гол. Съвсем чисто! Мислиш, че те бъзикам? Ами ела и виж сама... Как? Качи се, госпожице. Както аз се покатерих 16 етажа, така и ти!

ДЖИДЖА: Никого няма да ми мъкнеш тука... И ти трябва да изчезваш...

МАРТИН: Ето, Мина не ми вярва че съм тук с теб, вземи й кажи, мама му стара...

ДЖИДЖА: Казах ти да не се приближаваш...

МАРТИН: Не мога да я търпя, ще я пребия по телефона... Дръж!

ДЖИДЖА: Махни се, ще скоча, без майтап!

МАРТИН: А ти й обясни ситуацията по време на свободното падане, да не й обяснявам аз...

(Мартин набутва мобилния телефон в ръката на Джиджа. Джиджа гледа телефона, за момент не знае какво да прави. После, почти по инерция, приближава телефона към ухото си. Слуша. Очевидно чува цяла камара псувни и обиди.)

ДЖИДЖА: И т’ва ти е гаджето?

МАРТИН: Т’ва е, приятелю...

ДЖИДЖА: Поне като спи, мълчи ли?

МАРТИН: Мълчи само като се надруса хубаво. Иначе дърдори и докато спи. Хърка.

ДЖИДЖА: Мацка, а пък хърка! Ай стига, бе...

МАРТИН: Хърка като туберкулозна! Трийсет и осем години са т’ва, батка. Дърта девойка...

(Джиджа дава телефона на Мартин.)

МАРТИН: Нищо не й каза.

ДЖИДЖА: Какво да й кажа...

МАРТИН: (Взима телефона от Джиджа.) Тоест, кога да й го кажеш... (На Мина, по телефона.) Поеми си въздух, ма, коза такава! Ами качи се де, качи се най-накрая... А, да не искаш да те нося... Да го духаш! (Затваря.) Човече, направо ми вдига адреналина, кръвното... Само не и кура.

(Още една, кратка пауза.)

ДЖИДЖА: Мисля, че ще е най-добре да се махнеш оттук най-накрая.

МАРТИН: Не мога.

ДЖИДЖА: Как така?

МАРТИН: Ей така. Не мога, докато... Докато...

ДЖИДЖА: Докато какво!

МАРТИН: От толкова блокове как избра точно този. Ама не само че нацели блока, ами и тази част от перваза...

ДЖИДЖА: Не разбирам, какво те боли аз къде съм решил да... Я стига, няма смисъл. Тази история не води до никъде. Моля те, иди си. Махай се!

МАРТИН: Мартине...

ДЖИДЖА: Не съм ти никакъв Мартин.

МАРТИН: Знам, че не си. Аз съм.

ДЖИДЖА: Какво си?

МАРТИН: Казва се "махай се, Мартине". Аз съм Мартин.

ДЖИДЖА: Май искаш да се запознаем, а?

МАРТИН: Не. Само искам да се обръщат към мен на име, като ме пъдят.

ДЖИДЖА: А, само лекция по психоанализа ми липсваше сега.

МАРТИН: (Видимо неспокоен.) Мразя да ме гонят, особено, когато дори не ми знаят името.

ДЖИДЖА: Добре, добре де.... Мартине, чупката!

МАРТИН: Ти ми знаеш името. Аз твоето – не!

ДЖИДЖА: Е, това сега важно ли е...

МАРТИН: За мен – да!

(Пауза.)

ДЖИДЖА: Аз съм Джиджа.

МАРТИН: Не си тукашен? Естествено, че не си. Такива тъпаци, слава Богу, още не сме завъдили. Аз живея тук.

ДЖИДЖА: На покрива...

МАРТИН: Не, не на покрива...

ДЖИДЖА: Какво тогава си се лепнал за тоя перваз, като че ли ти е бащиния. Какво ти е толкова важно тук...

МАРТИН: Ти си цяло ченге, бе. Само ме разпитваш. И да знаеш, че изобщо не ми приличаш на самоубиец.

ДЖИДЖА: Ми да... Все пак, теб те е изпратила Катарина. Ти си оня – нейния новия... Ако не се махнеш, докато изброя до десет, ще скоча без майтап.

МАРТИН: Вече ти казах, че не знам никаква Катарина. Като гледам, че си измръзнал от студ, май доста дълго я чакаш.

ДЖИДЖА: Кажи ми какво да направя, за да се махнеш!

МАРТИН: Мартине!

ДЖИДЖА: Мартине! Какво да направя, Мартине!?

МАРТИН: Да се махнеш за момент, да си взема нещо.

ДЖИДЖА: Откъде?

МАРТИН: Някой в семейството ти, все пак е бил ченге...

(Джиджа се навежда и започва да тропа по частта от перваза, на която стои.)

МАРТИН: Ей, какво правиш?!

(Мартин иска да се приближи, но Джиджа насочва ножа към него. Мартин спира. Джиджа напипва торбичка с хероин под една от керемидите.)

ДЖИДЖА: Я гледай ти...

МАРТИН: Внимавай с това... Това е...

ДЖИДЖА: Виждам аз какво е. Хероин.

МАРТИН: И то добър. Моля те, внимателно.

ДЖИДЖА: Пич, вие сте много преебани, бе. Всички сте преебани...

МАРТИН: Кой е преебан?

ДЖИДЖА: Вие, които сте останали тук.

МАРТИН: Какво бълнуваш, бе, кои сме тези ние...

ДЖИДЖА: Лайнари без топки.

МАРТИН: Важното е ти да имаш топки.

ДЖИДЖА: Имам.

МАРТИН: Виждам...

ДЖИДЖА: Искаш ли да видиш, искаш ли да видиш?!

МАРТИН: Недей да скачаш с тоя хероин, бе, ти нормален ли си!

(Джиджа се свива в силен гърч. Замалко да заплаче, но няма сълзи. Ножът му е насочен към Мартин.)

МАРТИН: Ей, бате, по-спокойно.

ДЖИДЖА: Остави ме.

МАРТИН: Дай ми това и ще си отида. Отивам си, без майтап.

ДЖИДЖА: Заради такива като теб, моят Стева е мъртъв.

МАРТИН: Кой е пък тоя Стева... Моля ти се, дай ми тоя хероин и да си отиваме като хората.

ДЖИДЖА: Всичките трябва да ви избият.

МАРТИН: Защо бе, защо?

ДЖИДЖА: Стева го убиха такива като теб.

МАРТИН: Аз никого не съм убивал...

ДЖИДЖА: Дилъри!

МАРТИН: E, аз се друсам, не продавам.

ДЖИДЖА: Заклевам ти се, че това (показва торбичката с хероин.) ще лети с мен...

МАРТИН: Не съм дилър, заклевам се...

ДЖИДЖА: Тук има хероин за цял полк войници...

МАРТИН: Какъв полк бе, няма и за три надрусвания...

ДЖИДЖА: Казах ти да не се приближаваш.

МАРТИН: Дай ми го!

ДЖИДЖА: Предупреждавам те!

(Мартин се приближава, Джиджа се надига, замахва с ножа и го порязва по пръста.)

МАРТИН: Абе, човек!!! Еби му майката! Ти си луд, бе!

(Още една пауза. Джиджа е слисан. Мартин вади от джоба си салфетки и си превързва пръста. И двамата са видимо уплашени.)

МАРТИН: Чист ли е тоя нож...? Кой знае кого си заклал с него. Майко, двайсет години се пазя и накрая да гепя СПИН от нож... Ти не си самоубиец, ти си убиец!

(Джиджа кляка. Адреналинът си е свършил работата. Мартин все пак се успокоява, това е драскотина, а не рана.)

МАРТИН: Това вече ти го казах, а? Повтарям се. Ами, еби му майката, в шок съм...

ДЖИДЖА: Стева беше по-малкият ми брат. И двамата кандидатствахме за виза. Аз получих, а него го изработиха. Аз отидох в Чехия, а той – в Босна. Мама ми съобщи, че се е върнал от войната направо преебан. Намерили го на ей такава същата насрана тераса, надрусан и студен като камък.

МАРТИН: Моля ти се, дай ми да видя какъв е тоя нож...

ДЖИДЖА: Изобщо да не ни бяха пускали да се върнем.

МАРТИН: Има ли по него остатъци от чужда кръв? Как си го съхранявал? Дай да видя.

ДЖИДЖА: Абе човек, не ме карай да вдигам нож срещу тебе!

МАРТИН: А какво да правя! Какво!? Джиджо, аз не съм дилър, заклевам ти се. Боцкам се и си гледам работата. Дреме ми и за войните, и за политиката, и за всичко ми дреме...

ДЖИДЖА: Освен за хероина.

МАРТИН: Нормално. Аз съм наркоман! И имам криза! Заради тебе кризирам!

(Малка пауза.)

МАРТИН: И направо се посрах от тоя нож...

ДЖИДЖА: Убиваш се, човече.

МАРТИН: А, точно ти ще ми кажеш...

(След кратък поглед, двамата се усмихват. Кисело, но все пак достатъчно, за да се промени за момент атмосферата.)

МАРТИН: И защо изобщо замина, като накрая си се върнал. Тук само тъпаците си купуват билет за връщане.

ДЖИДЖА: Идея си нямаш как е там...

МАРТИН: Ти си нямаш идея.

ДЖИДЖА: Въпреки всичко, аз всъщност ти завиждам, че си успял да оцелееш тук.

МАРТИН: “Всеки си представя своя рай там, където за други е ад”.                     

ДЖИДЖА: Чел си Моравия?

МАРТИН: По мое време се четеше.

ДЖИДЖА: Какво си завършил?

МАРТИН: Югославска литература.

ДЖИДЖА: Коя година?

МАРТИН: Пак ли ме разпитваш? Дипломирах се през '91.

ДЖИДЖА: Ти си 67-ми набор?

МАРТИН: Откъде знаеш?

ДЖИДЖА: Завърших същата година, като теб. Учих физика.

МАРТИН: Зубрач, a?

ДЖИДЖА: Да не би и тук да са почнали да пускат наркоманите в училище, да преподават на децата?

МАРТИН: На психопатите дават, на наркоманите – не.

ДЖИДЖА: Ами тогава, през всичките тези години как си намирал пари за добър хероин?

МАРТИН: Давам под наем апартамента на покойните ми родители... Справям се. Абе пич, що не вземеш да наметнеш нещо, не виждаш ли, че си замръзнал...

ДЖИДЖА: Пречи ли ти, че съм гол?

МАРТИН: Абе, не се кефя много от гледката, ако това ме питаш.

ДЖИДЖА: Това е истинското ми “аз”! Разсъблякоха ме докрай. Свалиха от мен всичко, изсмукаха ми душата. Ако тук бях пръдня, там станах лайно!

МАРТИН: И понеже не ти е било приятно връщането в предишното агрегатно състояние, решил си да се изпариш. При това, с моя хероин. Дай ми го, бе, само веднъж да се боцна.

ДЖИДЖА: Поне за теб моят скок ще значи нещо.

МАРТИН: Да те еба в Нарциса, да те еба...

ДЖИДЖА: Ще значи за теб, нали?

МАРТИН: Казах ти да престанеш с тези въпроси...

ДЖИДЖА: Вече няколко пъти. Какво, имаш фобия към тях ли?

МАРТИН: И ти щеше да имаш, ако ченгетата те бяха закачили с белезници за протекъл радиатор и цяла нощ да ти задават тъпашки въпроси.

ДЖИДЖА: Откакто съм се върнал, слушам само оплаквачки/жалопойки... Как не ви писва, бе...

МАРТИН: Два пъти ми разбиха бъбреците, един път ми счупиха четири ребра, три пъти по два зъба, шест броя ми липсват в ченето, батинка. Изкуствените ми тракат като кастанети в устата.

ДЖИДЖА: Какъв си бил ти, бе, да не би някакъв дисидент?

МАРТИН: На, сега и ти! Ченгеджийска логика!... Наркоман, аз съм наркоман! Това е нещо като аполитичен.

ДЖИДЖА: Независим интелектуалец...

МАРТИН: Абе, като ме почнат, независимо от причината, бият, като че ли съм от “Отпор”.

ДЖИДЖА: Да не мислиш, че чешките ченгета галят?

МАРТИН: Мисля!

ДЖИДЖА: Преди няколко години гледах едно фантастично представление, някакви унгарци гостуваха.

МАРТИН: Заболя ме, дай ми...

ДЖИДЖА: Слушай! Заради този спектакъл се пречупих и реших да се върна. Гледай сега, в първа картина една мадама излиза на авансцената и започва с невероятна страст да прави свирка на един кларинет. Духа му някъде към пет минути като Моника Люински, а после започна да свири “Ода на радостта”.

МАРТИН: А като е свършило представлението, взела си е хонорара от 500 евро и е продължила турнето. Вербална мастурбация...

ДЖИДЖА: Това беше метафора...

МАРТИН: И аз съм я гледал тая чекия..

ДЖИДЖА: Къде пък си могъл ти да я гледаш ...?

МАРТИН: На БИТЕФ.

ДЖИДЖА: И това за теб е чекия. Ти нямаш акъл...

МАРТИН: Ти нямаш акъл!

(Чуват се стъпки, кашляне и хлопване на вратата към терасата.)

ДЖИДЖА: Това е...

МАРТИН: Мина! Познавам й кашлицата от километър. E, сега го издухахме...

МИНА: Мартине, мъртъв си.

(На сцената влиза Мина. Все още лицето й е леко зачервено от изкачването на стълбите. Особа, която не е в състояние и три стълби да изкачи с лекота, но е трябвало да изкачи 16 етажа. Мина иначе е престаряла 38-годишна девойка, нездраво слаба. Наркоман. Щом е огледала гледката на терасата, за момент е останала слисана и без текст. Но, само за момент.)

МИНА: Мамка му, а аз мислих, че ме пързаляш...

МАРТИН: Нали ти казах...

МИНА: Не мога да повярвам...

МАРТИН: И аз не можех да повярвам...

МИНА: Това е... Чакай малко, това, дето онзи го държи в ръка, не е ли нашия...?

МАРТИН: Аха.

МИНА: Е, откъде-накъде...?

МАРТИН: Набара го.

МИНА: Ти си му показал скривалището, гаранция. Тъпанар.

МАРТИН: Сега това не е важно...

МИНА: Майстор си да преебеш работата, лайно рядко такова...

МАРТИН: Спри се малко, чуваш ли...

МИНА: Аз да се спра. Що не му каза той да се спре? Сигурно си му лизал гъза досега...

МАРТИН: А какво да направя, да се карам с него, докато той държи хероина ни?

МИНА: А той какво да направи с него? Да скочи?

МАРТИН: Пича е решил да ни хвърли в абстиненция, да ни излекува, да не свършим като неговия Стева.

МИНА: Какъв Стева, какво дрънкаш...

МАРТИН: Дълга история...

МИНА: Решил си да се убиваш с моя хероин ли, бе, кретен?! Дано се наденеш на някой електрически стълб, педеруга такава!

МАРТИН: Алооо, я се охлади малко, ситуацията е доста сложна.

МИНА: Марине, ти си роден кутсуз. Това само на теб може да се случи, загубеняк такъв! (Закашля се, силно и доста нездраво.) Душата ми е в гърлото от качването... Ясно ти казах да крием хероина в някой блок, който има работещ асансьор...

МАРТИН: Откъде да знам, че и някой друг ще изперка...

МИНА: (На Джиджа.) От толкова панелки в Белград, точно от този намери да скачаш, в някоя септична яма да скочиш дано!

ДЖИДЖА: Чакайте, и двата асансьора ли не работят?

МИНА: Работят, само че аз, каквато съм суха, искам да отслабна до тегло, което не може да поддържа телесната температура на топлокръвно животно... Тъпак!

ДЖИДЖА: Е как така, сутринта работеха.

МАРТИН: Чакай малко! Тебе какво те интересува дали асансьорите работят?

МИНА: Страх го е, че от първия път няма да може да се разбие, та да не се катери за втората серия...

МАРТИН: Не бе, друг му е проблема...

ДЖИДЖА: Стига си дрънкал...

МАРТИН: Ти, Джиджо, всъщност си симулант.

МИНА: Симулант! Не е това...

МАРТИН: Това е, това е... Казал е на гаджето си откъде ще се самоубива и сега я чака да дойде и нещо там да го разубеждава...

ДЖИДЖА: Казах ти да не дрънкаш!

МИНА: Не те ли е срам, бе, на тия години да сваляш мадами със самоубийство, пубертет одъртял пъпчасал...

МАРТИН: А на мен историята ми хареса...

ДЖИДЖА: Не се приближавайте!

МИНА: Какъвто си, и на сто метра нямаше да се приближа, ако не тябваше, чудовище побъркано, космато, пъпчасало... Насран гъз!

МАРТИН: Ей...

МИНА: Психопат! Дегенерат! Имбецил!!!

МАРТИН: Алооо...

МИНА: Ей сега ще му извия яйцата, на възел ще му ги вържа.

(Мартин и Мина тръгват към Джиджа. Той, като вижда, че е “сгепцан”, заплашва с хвърляне на хероина – единственият аргумент, който му е останал.)

ДЖИДЖА: Това може да лети и без мен. Още една крачка и го хвърлям! Сериозен съм като мъртвец!

МИНА: Ти при всички случаи си мъртвец.

ДЖИДЖА: Мартине, кажи на тая охтичава брантия, че не се бъзикам...

МИНА: Кой е брантия, бе!

МАРТИН: Мина, спри!

МИНА: Няма да спра!

МАРТИН: Ще го хвърли и тогава всичко отива....

МИНА: Нека само посмее. Ще хвърчи веднага след него.

МАРТИН: Има и нож. Гледай, поряза ме.

МИНА: Порязал! Къде? Да видя. Ама той е... (На Джиджа.) Ей, малоумник, ти си убиец, а не самоубиец.

ДЖИДЖА: Е, досадни сте вече...

МАРТИН: Това му го казах вече два пъти...

МИНА: Колко ти е дълбока раната? Видя ли ножа дали е чист. Кой знае кого е заклал с него...

ДЖИДЖА: Упорито се повтаряте...

МАРТИН: Наистина се повтаряме... Мина, всичко е O.K.

МИНА: Какво е O.K., бе? Какво е O.K! Мартин, аз трябва да се боцна, иначе ще пукясам.

МАРТИН: И аз ще пукясам... (На Джиджа.) Чуваш ли! И двамата сме изперкали. Дай да се друснем!

ДЖИДЖА: Може, но при едно условие.

МАРТИН: Казвай?

ДЖИДЖА: Да й се обадите и да й кажете...

МАРТИН: На кого?! На Катарина?

МИНА: На коя Катарина, коя е тая, какво криете от мен, откъде я познаваш...

МАРТИН: Недей да ми задаваш толкова въпроси наведнъж, знаеш, че това ме изнервя...

МИНА: Краката ми се вдървиха, ченето ме боли, ще експлодирам, ‘щото от сутринта не съм се друсала и ми дреме за твоите неврози! Обаждай се на когото там иска, само да се надрусам...

МАРТИН: Нямам импулси. Дай ми твоя.

МИНА: Моите импулси ти ги изцица, докато ми описваше тукашната гледка. Ако беше малко по-кратък, можеше и да ми остане някой динар.

МАРТИН: Вчера ти купих ваучер за 200 динара. Ти не го оставяш тоя телефон... E, сега трябва да изтичаш долу до РЕП-а...

МИНА: Аз?! Пак да слизам и да се катеря 16 етажа, за да купя ваучер на тоя гологъзия?!... Аз нямам сила и като вещица на метла да сляза долу, а камо ли...

МАРТИН: И аз нямам!

МИНА: Боже, какво съм съгрешила, че ме мъчиш така...

МАРТИН: (На Джиджа.) Не може да нямаш мобилен.

ДЖИДЖА: Имам.            

МАРТИН: Тогава защо ни работиш нас? Обади й се сам...

ДЖИДЖА: Не вдига, като види, че й се обаждам аз.

МИНА: Каква е тая мацка?

ДЖИДЖА: Жена, тя ми е жена...

МИНА: Абе хора, измислете нещо, аз трябва да се боцна. Трябва непременно! И една минута не мога вече да издържа.

МАРТИН: Джиджо, идвам за хероина...

ДЖИДЖА: Няма да го получиш, докато не ми донесеш мобилния!

МАРТИН: Коли ме, скачай, прави каквото щеш, но аз трябва...

ДЖИДЖА: Ще го метна, бягай оттук. Не ме карай да те...

МАРТИН: Ти прави каквото трябва, а аз ще правя това, което аз трябва...

МИНА: Мартине, пази се, Мартине.

ДЖИДЖА: Не се приближавай!

МИНА: Мартине!!!

(Джиджа замахва с ножа. Мартин избягва острието, но пада. Мина скача върху Джиджа, той се опитва да я отмахне от себе си. Изпуска ножа. Мартин се надига, взема ножа. Джиджа с последни сили хвърля хероина през парапета.)

МАРТИН: Хвърли го! Не мога да повярвам...

ДЖИДЖА: Махни ми я от врата!

МИНА: Ще ти изпия кръвчицата!

МАРТИН: Мина, той хвърли хероина!

МИНА: Наръгай го с тоя нож!

ДЖИДЖА: Мартинe, вразуми я!

МИНА: Дай ми ножа на мен, ако на теб не ти стиска, аз ще го заколя!

МАРТИН: Мина, престани!!!

МИНА: Наръгай тоя лайнар!!!

МАРТИН: Престани, престани, престани!!!

(Мартин хвърля ножа. Мина е изгубила сили. Джиджа е на земята.)

ДЖИДЖА: Защо не ме наръга. Защо, защо...?

МАРТИН: Чупи се, бе...

МИНА: Трябва да слезем. Ще го намерим.

МАРТИН: Стига си дрънкала вече. Вятъра го е...

МИНА: Поне трябва да опитаме!

МАРТИН: Какво да опитаме. Какво вече да опитваме...

МИНА: Помогни ми да стана. Трябва да слезем долу...

ДЖИДЖА: Хора, аз не исках...

МАРТИН: Ти се оказа истинска путка невиждана, така да знаеш.

ДЖИДЖА: Наистина, извинявайте...

(Мина идва при Джиджа и силно го стиска за тестисите.)

ДЖИДЖА: Недей!

МИНА: Сега ще ти ги вържа на моряшки възел!

МАРТИН: Ей, Мина, остави го...

(Мина пуска Джиджа.)

МИНА: В живота си не съм стискала по-малки мъде!

(Мартин и Мина бавно тръгват към изхода от терасата. Мина е безсилна, но Мартин и помага. Излизат. Джиджа все още има болезнена гримаса. Надига се, взема мобилния, обажда се. Никой не се обажда. От другата страна на терасата влиза Катарина. Джиджа не я вижда.)

КАТАРИНА: Изключила съм го, напразно звъниш.

ДЖИДЖА: Катарина! Все пак дойде... A той?

КАТАРИНА: Той не знае, че съм тук. Трябваше да го хвърлиш.

ДЖИДЖА: Какво е трябвало да хвърля?

КАТАРИНА: Хероина. Наистина си невиждан егоист...

ДЖИДЖА: Аз съм егоист! Дори не съм честно пукнал, а ти вече си яхнала друг! Чакай, ти откуде знаеш за хероина?

КАТАРИНА: Стоя тук вече от два часа и те гледам как се преструваш.

ДЖИДЖА: Ти си била тук, докато те... А защо не...

КАТАРИНА: Докато те гледах как стоиш, надявах се, че ще скочиш.

ДЖИДЖА: Катя, аз...

КАТАРИНА: (Сочи чатала на Джиджа.) Боли, а?

ДЖИДЖА: Тая ме разби.

КАТАРИНА: Не, тя беше прекалено нежна. Не трябваше да ни връщаш тук.

ДЖИДЖА: Можем пак да отидем...

КАТАРИНА: Къде да идем, с какво да отидем. Аз вече не съм на 25 години. На 38 съм и не мога сто пъти да започвам живота си отначало. И аз съм израснала тук, тъпако патетичен. Ебала съм ти и Белград и носталгията... На ти го сега, нагледай му се, оттук има страшна гледка.

ДЖИДЖА: Ще взема назаем за билети, за първия месец. Ще ида пак на строежа. Ти и Милица ще...

КАТАРИНА: Милица не е куфар.

ДЖИДЖА: Мислех, че мястото й е тук.

КАТАРИНА: Ако й е тук мястото, защо пак говориш за Прага. Най-накрая свикна с училището, с баба, с дядо...

ДЖИДЖА: А с новия татко! Дали свикна с новия татко?

КАТАРИНА: И с него ще свикне! С него поне има бъдеще, каквото – такова!

ДЖИДЖА: Кажи ми какво да правя!

КАТАРИНА: Да се убиеш, путьо. Тринайсет години лудо бачкане, тринайсетте най-хубави години от живота си унищожих зад бара, в прислужване, събличах се гола пред пияни кнедлички, пълниха ми гащите с посрани крони и ми се дървеха насреща. И какво ми остана от това?

ДЖИДЖА: Казаха, че това е сигурна инвестиция.

КАТАРИНА: Не трябваше да си играеш с нашите пари зад гърба ми.

ДЖИДЖА: Никой не можеше да предположи, че такова нещо е възможно.

КАТАРИНА: В тази страна всичко е възможно. Намери кога да се правиш на брокер. Прецака ни бъдещето, Джиджо, и моето, и на Милица. Това бяха нашите пари.

ДЖИДЖА: Ще се убия. Ще се убия, заклевам ти се.

КАТАРИНА: Прави каквото искаш, аз си отивам вкъщи. Дори не трябваше да идвам.

(Катарина тръгва към изхода от терасата. Джиджа опитва да я прегърне, да я целуне.)

ДЖИДЖА: Обичам те.

КАТАРИНА: Пусни ме! Чуваш ли, пусни ме!

(Джиджа прегръща Катарина, тя се съпротивлява. Джиджа иска да я целуне. Падат. Джиджа я целува, тя се отбранява, но губи сила, вече няма воля. Същевременно, откъм изхода на терасата се чува гласът на Воя. Воя, 38-годишен дебел белградчанин първо поколение, разчорлен и подпийнал.)

ДЖИДЖА: Обичам те!

ВОЯ: (отвън) Да ви еба в наркоманите, насред мача ми бутнахте антената и избягахте. Искате да преебете Воя!

КАТАРИНА: Пусни ме, бе! Някой идва!

МАРТИН: (отвън) Абе, човек, не съм нарочно...

(Воя влиза на терасата, влачи след себе си Мартин, когото е хванал за косата, Мартин се държи за ръката му с двете си ръце. Под другата мишница на Воя е полу-безсъзнателната Мина. Носът на Мартин е окървавен.)

ВОЯ: На моята сграда сте намерили да се дрогирате, и ти, и тая, дето е в безсъзнание. Заложил съм едно към две, ако Челси вкарат гол, а не съм го видял, мъртви сте.

МАРТИН: Що бе, защо не си прокараш кабелна?

(Воя силно отблъсва  Мартин и той си удря главата в стената.)

ВОЯ: Аз ще гледам телевизия както си искам, лайно наркоманско.

(Воя вижда Катарина и Джиджа.)

ВОЯ: Какво е това, бе, едни се друсат, други се клецат, да ви еба майката смотана!

(Джиджа е стреснат, става, Катарина е уплашена.)

ВОЯ: (На Джиджа.) Абе, пич, работиш, а не се обаждаш, а? Гледай само как са му отекли яйцата...

МАРТИН: Абе, човек, оскуба ми цялата коса.

(Воя не отговаря, а удря Мартин в слънчевия сплит и той остава без въздух.)

ВОЯ: Извинявай. Искам да ми върнеш антената в изходно положение, иначе ще те направя на кайма. Ясно?

МАРТИН: (Борейки се за въздух.) Ясно!

ВОЯ: Като оправиш това, тая твоята изсъхналата можеш да я водиш където си искаш. (Сочи Катарина.) Ей това е мацка!

КАТАРИНА: Бягай оттука, селяндур.

(Воя идва при Катарина и й извива ръцете.)

ВОЯ: Курво, внимавай какво говориш. Ти се шибаш по покривите, а не аз. Кой е селяндур тогава, а? (На Джиджа.) Колко й е тарифата, а, гологъзия?

ДЖИДЖА: Остави я на мира, това е жена ми, бе, идиот.

МАРТИН: А, това е Катарина...

ВОЯ: Ти, наркоманче, не дрънкай, ами оправяй антената, да не те хвърля от терасата.

ДЖИДЖА: Остави я!

(Джиджа иска да защити Катарина, Воя го удря силно и той пада близо до ножа.)

КАТАРИНА: Пусни ме, бе, кретен.

ВОЯ: Обичаш да се шибаш на открито, а? Акция, ексхибиция, а? Много си падам по лудичките, да знаеш...

(Катарина вижда, че Джиджа е взел ножа. Воя не го е видял, защото е с гръб към Джиджа.)

КАТАРИНА: Чакай, не бъди груб. Не обичам грубияни.

ВОЯ: Ами, сестро, такъв ми е характера...

КАТАРИНА: Можеш да ме имаш така, че да го запомниш за цял живот, само ако бъдеш нежен.

ВОЯ: (Обръща се към Джиджа.) Пич, тая твойта е много еблива, бе.

(Джиджа бързо скрива ножа зад гърба си. Воя не е видял ножа.)

ВОЯ: К’ва е тая, да не е някаква нимфоманка. Хич не ти е леко, батка, щом собствената ти жена те изкарва от кревата на общата тераса. Боже, колко са ти отекли яйцата...

КАТАРИНА: Гледай мене. Остави го него.

ВОЯ: Какво си му направила, че са му станали такива, като балони... Все пак, да взема аз да го нацепя в главата, малко да го онесвестя, не е редно да те опъна пред собствения ти мъж.

КАТАРИНА: Той обича да гледа.

ВОЯ: Абе, вие и двамата се хахо, бе. Ама, к’во ми пука, ако на вас така ви харесва, на мен още повече.

КАТАРИНА: Това ти е най-щастливия ден.

ВОЯ: Бога ми, и твоя.

(Катарина започва стриптийз. Опитна е в това. Воя не сваля поглед от нея. Джиджа е зад гърба му. Мартин се е вторачил.)

ВОЯ: Ей, наркоман, ти гледай антената, да не ти поправя аз врата.

МАРТИН: Добре, добре...

ВОЯ: Ей, курво, ама ти си направо профи! Чакай, спри!

КАТАРИНА: Какво, бе, плешив, уплаши ли се...

ВОЯ: Аз не, няма такъв филм. Ама стриптийза ми идва малко на сухо. (Взима мобилния и звъни.) Ало, Мария, извади ония тонколони на прозореца и пусни тръбачите... Намерих къде е повредата, ама не мога да я поправя на сухо... Абе извади ги, да не ти сляза долу и да ти еба майката селска! (Затваря. След това Воя се обръща към Катарина.) Идва и музиката...

КАТАРИНА: Ако мога да избирам...

ВОЯ: Не можеш! Продължи, откъдето спря.

(Изведнъж, рязко започва сръбска духова музика. Непоносимо силно.)

ВОЯ: А така!

(Катарина продължава стриптийза. Воя не сваля поглед от нея. Джиджа се изправя, ножът е в ръката му, колебае се. Воя се приближава към Катарина, докосва я. Джиджа все още е нерешителен. Никога не е убивал. Воя поваля Катарина. Джиджа отново не знае какво да прави. Воя вече е в Катерина. Джиджа се решава най-накрая. Наръгва Воя няколко пъти с ножа във врата, в гърба. Мартин бързо изтичва до Мина, която е почти в безсъзнание. Взима я на ръце, носи я към изхода на терасата. Катарина отблъсква окървавения Воя от себе си. Взема си дрехите и избягва от терасата. Джиджа остава сам. Хвърля ножа. Отива до перваза. Качва се и скача от блока.)

(Тъмнина. Духовата музика е още по-силна.)

ПРОЖЕКЦИЯ:

Синопсис: Мина, Катарина, Мартин, Джиджа и Воя като тийнейджъри. Засмени са. 80-те години. Множество кадри от морето, университета, планина, всичко е весело, безгрижно. От някой друг живот. Само музиката е от този. Духовата музика трещи!

КРАЙ НА ПЪРВА СЦЕНА

ВТОРА СЦЕНА

(Късен следобед. Ранна есен. Апартамент в Ново-Белградски апартамент. Широка стая, проста, дискретна мебелировка. Два фотьойла, диван, ниска маса, голямо огледало. До прозореца – мини-бар. От банята се чува как някой взема душ. Милан, хубавичък млад мъж на 32 години, в много скъпоценно бельо, се двоуми кой от трите костюма на дивана пред него да облече.)

МИЛАН: Готова ли е ризата, Майда!?

МАЙДА: (От стаята.) Идва.

МИЛАН: Докато имах един костюм, и за сватба, и за погребение, винаги знаех какво ще облека. Откакто имам двайсет, идва ми да изляза по гащи. Абе, униформата си е закон...

(В стаята влиза Майда, красавица на 32 години. Носи изгладена риза.)

МАЙДА: Помолих те да не се мотаеш тук, ще те види Саша.

МИЛАН: Виждал ме е той без гащи и преди тебе.

МАЙДА: Наистина прекаляваш...

МИЛАН: Човекът си взима душ. Какво си мислиш, че е пуснал водата и ни подслушва от коридора ли?

МАЙДА: (Дава му ризата.) Ето ти и побързай с обличането!

(Майда отива до мини-бара до прозореца и си сипва уиски.)

МИЛАН: Станала си параноичка. Ще полудея така. Вече от два дни е тук, ти мълчиш, наливаш се с т’ва уиски, а и на мен не ми даваш да му кажа. Ти разбираш ли, че той ни прави на будали?

МАЙДА: Той – нас?

МИЛАН: Майда, аз съм сигурен, че Саша вече знае всичко и просто се забавлява като ни гледа как се...

МАЙДА: Моля те, облечи се.

(Пауза. Майда и Милан дълго се гледат. Погледите им са студени. Милан взима няколко костюма.)

МИЛАН: Кой да облека?

МАЙДА: Който и да е, само го облечи.

МИЛАН: При стачници не се отива с каквото и да е...

(През отворения прозорец изведнъж “загърмява” сръбска духова музика. Милан отива до прозореца.)

МИЛАН: (вика през прозореца) Тихо малко! (Затваря прозореца.) Изобщо не мога да разбера как успяха да ме убедят да си взема панелен апартамент.

МАЙДА: Ще се облечеш ли най-накрая, малоумник!

МИЛАН: Можех още малко да изчакам, сигурно щяха да ми дадат жилище в центъра.

МАЙДА: Но аз не съм могла да изчакам, това искаш да кажеш, нали? Обличай се!

МИЛАН: (Взема един костюм и се приближава към Майда; циничен е.) Мисля, че с този, черния, е най-добре. В унисон със ситуацията...

МАЙДА: Е, ти си истински кретен...

МИЛАН: Ето, обличам се...

МАЙДА: Добре ли огледа в моята стая – дали не е останало нещо от твоите неща?

МИЛАН: Какво, например?

МАЙДА: Ами, например, капути. Не знам къде ги криеш.

МИЛАН: Аз пред теб тайни нямам.

(Майда се усмихва иронично и изпива уискито. Милан най-после започва да се облича. Майда отива да си налее още една чаша уиски.)

МИЛАН: Майда, знам, че това дето Саша се върна те прави малко нервна, но, все пак, не прекаляваш ли?

МАЙДА: Прави ме малко нервна!? Ебати, какъв евфемизъм... Какъв евфемизъм!

МИЛАН: В края на краищата, въпреки всичко, ще трябва да му кажем.

МАЙДА: Може и да не трябва.

МИЛАН: Какво трябва да означава това?

МАЙДА: Това, което чу, че може би няма да трябва да му казваме, че може би вече няма да живея в твоя апартамент, че няма да работя работата, която ти ми намери, че няма да се чукам с теб...

МИЛАН: Чакай. Какво ти стана изведнъж?

МАЙДА: Не е изведнъж. Когато преди седмица Саша ми каза, че се връща, мислех, че имам достатъчно време да помисля за всичко и...

МИЛАН: И?

МАЙДА: Явно времето не е било достатъчно.

МИЛАН: Майда, говорихме за това.

МАЙДА: Знам, Милане, знам, че говорихме.

МИЛАН: Аз все още мисля, че трябва да му кажеш колкото може по-скоро.

МАЙДА: Видя ли го в какво състояние е?

МИЛАН: Или пък да продължаваме да го лъжем...

МАЙДА: И досега го лъжехме.

МИЛАН: А ти си сигурна, че той нищо не загрява? И къде ми е вратовръзката?

(Майда поглежда ядосано Милан и тръгва към стаята..)

МАЙДА: Със Саша бяхме заедно седем години.

МИЛАН: А, ти смяташ и тези, последните две...

МАЙДА: (От стаята, вика.) Смятам ги.

МИЛАН: Дай ми онази, светлосинята, тя ми стои добре на черния костюм....

(Звъни мобилният телефон на Милан. Той поглежда телефона и започва да говори тихо, за да не го чуе Майда.)

МИЛАН: Ричи, къде ходиш досега, бе... Абе човек, накарах те да намериш курва, а не доктор по ядрена физика. Готина мцка ли е?... Амииии?... Оная, твоята. Знам, първа класа е. Кога ще дойдете. Няма да съм тук, трябва да ходя в Министерството. Абе, извънредно положение, ония таксиджии, дето не получиха лиценз, пак стачкуват, да им еба майката... Какво ти пука какво ще ги правим, съсредоточи се в това... Не искам да отлагаме. Ще се върна, като свърша с тия лайна, ти само я доведи... Ами, справи се, импровизирай нещо...

(Влиза Майда, носи вратовръзката. Щом я вижда, Милан започва да говори с нормален глас.)

МИЛАН: Абе, нямаш грижи. Майда ще ви чака тук... Да, и Саша ще тук, и той ще ви чака. Айде, до скоро. Знае Майда, знае... Айде, че бързам.

(Майда хвърля ядосано вратовръзката на дивана.)

МАЙДА: Какво знае Майда?

МИЛАН: Знаеш, че идва Ричи, с мацето. Ще спи тук довечера...

МАЙДА: Пак идва Седалгинчето, и за разнообразие е с маце. Много точно е избрал момента...

МИЛАН: Седалгинче? Това му е новият прякор, предполагам?

МАЙДА: Той почна да ми вика “Пиперче”!

МИЛАН: Пиперче! (Смях.) А защо Ричи е “Седалгинче”?

МАЙДА: Защото всеки уикенд го приемам преди и след закуска, обяд и вечеря. Вече ми идва в ударна доза.

МИЛАН: Ти сякаш си учила медицина, а не Музикална академия.

МАЙДА: Той в Зайчар ли живее или в Белград? Защо не го поканиш да се пренесе у нас, та да си знам...

МИЛАН: И него ли? Не е лоша идея, тъкмо ще прави компания на Саша.

МАЙДА: Осра се...

МИЛАН: А ти какво искаш, като дойде по работа в Белград, да го пратя на хотел. Какво все Ричи ти е виновен за нещо?

(Пауза.)

МИЛАН: (Показва на Майда вратовръзката, която си е завързал.) Тази ми е добре, а?

МАЙДА: Направо като на копой.

МИЛАН: Ебал съм му майката, аз съм си ченге, а не манекен.

МАЙДА: Ти наистина ли искаш да му кажеш?

МИЛАН: Саша ми беше приятел.

МАЙДА: Като ти е бил, защо не е останал?

МИЛАН: Защото и двамата го искахме, помниш ли? Можех да му го напиша в писмото...

МАЙДА: И цял живот да ни тежи на съвестта. Той беше в епицентъра на лайната...

МИЛАН: Аз не отговарям за това! И за чий му беше да отива в Ирак? Тук си имаше войни колкото си иска... Умря си да се докопа до Америка и, когато най-после успя, господинът реши да стане морски пехотинец. Ебати, той е за Книгата на идиотите на Гинес!

МАЙДА: Отиде в Ирак, за да ме оправи за зелена карта!

МИЛАН: И какво, оправи ли ти я!? Оправил се е той сам в главата, а и мен ще ме оправи в най-скоро време.

МАЙДА: Въпрос на отговорност. Ти това не го разбираш...

МИЛАН: Аз не разбирам какво е отговорност. Аз! Е, добре, ние къде сме сега? В Чикаго или в Нови Белград, а?! При чичо Милан сме, скъпа моя, всички сме при чичо Милан, в 120 квадрата апартамент. И Саша е тук, а не би трябвало да е тук!

(Майда сяда на дивана.)

МАЙДА: Боли ме главата. Сипи ми едно питие.

МИЛАН: Ще се напиеш.

МАЙДА: Е, и?

(Милан взема бутилката с уиски и сяда до Майда. Налива й питие, оставя бутилката и започва да масажира слепоочията й.)

МИЛАН: Напрегната си, отпусни се.

МАЙДА: Не мога да се отпусна.

МИЛАН: И първата вечер беше пияна. Сещаш се.

МАЙДА: Всичко се сещам...

(Милан прегръща нежно Майда. Изглежда, че това й е приятно. Шумът на водата от душа в банята спира. Майда рязко отблъсва Милан.)

МАЙДА: Престани, той спря да се къпе, ще излезе и ще ни види.

МИЛАН: E, да му еба майката...

(Милан става, сипва си уиски и, видимо ядосан, го изпива на екс. Звъни му мобилният и той се обажда.)

МИЛАН: (По телефона.) Ето ме, слизам. (На Майда.) Шофьорът ми дойде. Трябва да тръгвам. Ричи ще дойде съвсем скоро. Аз ще дойда веднага, щом мога. (Тръгва, спира се за момент при изхода.) Ако и тази вечер се напиеш, моля те за разнообразие да повръщаш в леглото на Саша, а не в моето. Да не се усъмни човекът, че бъркаш леглата...

МАЙДА: Лайнар циничен...

(Милан излиза бързо от апартамента. Майда го замерва с чашата, но той вече е излязъл. Чашата се счупва. Майда става, отива до прозореца, сипва си уиски в нова чаша, отпива и гледа през прозореца. Вече не се чува шум от душа в банята. В стаята влиза Саша в халат за баня. Майда го забелязва.)

МАЙДА: Вече си готов. Имаше ли достатъчно топла вода в бойлера?

САША: Имаше.

МАЙДА: Късичък ти е този халат на Милан. Ще ти купя друг.

(Неприятна тишина. Саша подсушва косата си с пешкир.)

МАЙДА: Ричи пристига довечера. Ще спи при нас.

САША: Ричи. Него, за щастие, не съм го виждал от доста време.

МАЙДА: И сега не си длъжен, ако не искаш.

САША: А домакинът?

МАЙДА: Извикаха го спешно заради стачката на таксиджиите.

САША: Господин Заместник-министъра.

МАЙДА: А ние двамата можем да излезем някъде?

САША: Не, благодаря, не ми се излиза. (Отива до полицата с питиетата и си сипва едно уиски.)

МАЙДА: Саша, не трябва да пиеш, заради лекарствата.

(Саша изпива питието, сипва си още едно и сяда на дивана. Майда става, идва до Саша. Докосва косата му.)

МАЙДА: Още ти е мокра косата. Искаш ли сешоар?

САША: Няма нужда.

(Саша изважда от джоба на халата лекарство и иска да го изпие с уискито.)

МАЙДА: Наистина не трябва да смесваш уискито с тези лекарства! Ето, и аз няма да пия

(Майда се опитва да вземе чашата на Саша, но безуспешно. Майда отива до мини-бара и оставя своята чаша.)

МАЙДА: Сигурен си, че не искаш да излезем.

САША: Сигурен съм.

МАЙДА: Отивам си в стаята. Ще дойдеш ли с мен?

(Майда гледа Саша. Саша й маха с ръка да тръгва без него. Майда отива в стаята си.  Саша изпива лекарствата с уискито, после отива до прозореца, сипва си още едно, отваря прозореца, гледа през него. Чува се духовата музика. Влиза Ричи, с него е Ксения.)

РИЧИ: Оп-са, оп-са, а сегааа! (Оглежда стъклата от счупената чаша на пода.) И стъклата – в краката. Някой тук е върлувал на чалгата, а Сандо. (На Ксения.) Внимавай, душо, да не се осакатиш. Заобиколи, заобиколи... А така, умнице моя... Ебати, Саша, ти верно си жив. Ей, пич... Арабите не са ти свалили скалпа. Абе, как ще стане тая работа бе, да не са индианци... Ела да те прегърна.

(Ричи стремглаво прегръща Саша. Той е незаинтересован.)

РИЧИ: Какво си се стегнал, бе, не сме се виждали две години. (Гледа си обувките.) Гледай, преебах си кожения гьон. Откъде са онези стъкла, да не е станал някой търкал, a? Или те е обхванала сватбарска носталгия... Море, време ти е да се жениш. Трийсе и две години, точно за продължение на рода... Пиеш, а не предлагаш, а, тарикат? Ау, как съм ожаднял. (Сипва си питие. Обръща се към Ксения.) Ксения, душо, ти уиски не отказваш, доколкото те разбирам. Ето, чичо Ричи носи. Махни се от тия стъкла, ма, какво си се залепила за вратата. Тия днешните деца са много безотговорни към обувната промишленост... (Дава чашата на Ксения и иска да вдигне наздравица, но никой не му отвръща.) Ей, наздраве, бе, хора...

САША: Ти тука не звъниш ли?

РИЧИ: Да звъня тука... Аз и ключ имам. Да ти извадя ли дубликат?

(Саша маха с ръка. Ричи пие уиски.)

РИЧИ: Хубава огнена вода, хубава. Плаче за мезе. Има ли нещо за папо?               

САША: Не знам, виж в кухнята. Предполагам, знаеш къде е.

РИЧИ: Не бе, ти знаеш... Ей, супер е тая музика, обаче да свалим малко градуса. Искам да кажа, да можеш да чуеш звънеца...

(Ричи затваря прозореца и отива в кухнята. Ксения оставя малък куфар до фотьойла, отива до Саша, иска да се чукне с него, но я прекъсва Ричи, който се показва на вратата на кухнята.)

РИЧИ: А бе, за малко да забравя. Това е Ксения, това е Саша, запознайте се, целунете се, едно, друго... Саша, мога ли да взема оная шунка от хладилника?

САША: Разбира се, заповядай, хладилникът на Милан е и твой хладилник.

(Ричи излиза, но само за кратко. Тъкмо Ксения да каже нещо, Ричи отново я прекъсва. Ксения накрая изпива уискито.)

РИЧИ: Абе хора, да не сте и вие нещо гладни, да ви направя по един сандвич? Ей, ако знаеш каква е шунчицата. Да пльосна малко майонеза, кетчуп, кашкавал и като го  напраскам, a?

КСЕНИЯ: Не, благодаря.

РИЧИ: Боже, Ксения, седни, недей да стоиш. По фотьойла няма стъкла. Тук правилата на играта са ясни. Целиш в главата, а не в дебелото месо... Саша, сипи на мацето едно питие, бе, бъди джентълмен. Сериозно ли не щете сандвич. Добре, не настоявам.

(Ричи най-после излиза. Ксения продължава да стои права. Саша я поглежда и й сочи да седна на фотьойла срещу онзи, до който е оставила куфара си. Взема от Ксения празната чаша, след това отива до мини-бара.)

САША: Уиски?

КСЕНИЯ: Все едно.

(Ксения сяда на дивана.)

САША: Все едно с лед или без?

КСЕНИЯ: Все едно.

(Саша сипва уиски на Ксения и на себе си. Отива към дивана, дава на Ксения чашата и сяда на фотьойла.)

САША: Заповядай.

(От кухнята се чува трясък от посуда и строшени чинии.)

РИЧИ: (От кухнята.) Къде, бе! Кой ги е редил тия чинии? Мамка му да еба...

(Трошенето продължава. Вс таята влиза Майда, отива до мини-бара, взема бутилката с уиски, вижда, че е полупразна, гледа бутилгата, а с очи “измерва” Саша и Ксения, след което си сипва уиски.)

МАЙДА: Ричи, кретен такъв, чух те още от вратата! Престани да ядеш с краката...

(Майда идва до фотьойла. Забелязва куфара на Ксения. Побутва го с крак и сяда във фотьойла срещу Ксения. От кухнята отново се чува трясък.)

МАЙДА: Страх ме е да вляза в кухнята след него. (На Саша.) Запали ми една цигара, моля те.

(Саша пали цигара и я дава на Майда. Майда иска да му благодари, но влиза Ричи. Носи голям сандвич в чиния.)

РИЧИ: Пиперче, ти си била тук. Еби му майката, какво да направя, като редиш чиниите като мозайка...

МАЙДА: Занеси посудата в пералната и включи на центрофуга, по-малко ще се чува. И престани да ми викаш Пиперче.

РИЧИ: Ами като си все люта. Искаш ли и на теб да ти напраскам един сандвич? Шунчица, кашкавалче, кетчупец... Трябва да ядеш, я гледай каква си изнършавяла. Топ-формата – условие номер едно за творчеството!

МАЙДА: За какво, за джингли и за киснене в апаратната? Много творческо, няма що...

РИЧИ: Обаче носи добри мангизи. (Навира се в лицето на Майда.) Бъдещето е в маркетинга! И каква е тая съпротива срещу усмивките? Я да видим зъбките! (Поднася й сандвича.) Гледай го само как ме зове: изяж ме, изяж ме...

МАЙДА: Ти май сериозно искаш да те плисна с това уиски.

РИЧИ: А, не. Пази си мунициите за Милан. (Разбира, че е сгрешил, поглежда Саша.) Тоест, за Саша... Това са търкалите от страст. Тоест, от любовна страст... (Сега вече сам е объркан.) Тоест, все пак продължавам...

КСЕНИЯ: Ричи, аз искам да ми покажеш стаята, уморена съм.

РИЧИ: От вратата – на кревата. Ех, крака, крака, защо сте вий така... Хубаво ти казвах да не пиеш толкова по пътя. Ей, хора, от Зайчар до Белград е лющила алкохол без никакви критерии. А и вие двамата, като гледам, сте го ударили на уиски. В тая къща винаги яко се е фиркало. Щом има, значи може... Аре, Ксения, аре в леглото... Чакай, Майда, Саша запознали те с Ксения?

МАЙДА: Имах тази чест само с куфара й.

РИЧИ: Ебати, тук само аз съм с добри маниери. Виенска школа, престижният Зайчарски факултет. Ксенийче, виждаш ли как постоянно те игнорират, душице златна. Това е заради прекомерната употреба на алкохол. Значи, да разширим възгледите. Майда, това в Ксения, Ксения, това е Майда, запознайте се, целунете се, едно, друго... Както вече знаете, Ксения и аз ще преспим тук. Надявам се да нямате нищо против.

САША: Даже и да имаме, какво от това, апартаментът и без това е на Милан.

МАЙДА: Саша!

РИЧИ: (На Саша.) И аз мразя хазяите. (Смях.)

МАЙДА: (На Ричи.) Девойката чака да й поажеш стаята!

РИЧИ: (На Ксения.) А, да, на уморените краченца... Отиваме. А куфарчето! Как така без куфарчето. Яки кинти са надиплени тука. Айде набързо да ти покажа стайчето, та най-после да се нахвърля на прехраната. Червата ми се залепиха за гръбнака

(Ксения взима куфара си и отива с Ричи в стаята за гости.)

МАЙДА: Понякога наистина си отвратителен с тия подмятания, че апатраментът е на Милан. Човекът ни прие тук безплатно...

САША: Тебе е приел.

МАЙДА: Колко пъти трябва да повтарям? Останах сам! Тебе те нямаше, Саша! Не мога да живея сама!

(Пауза.)

МАЙДА: Милан ти беше приятел.

(Пауза.)

МАЙДА: Хайде да се чупим незабавно и да идем на хотел. Ето, от утре започвам да търся квартира... Хайде да се махаме оттук...

(Саша я поглежда, после изпива питието си.)

МАЙДА: Ти ме научи, Саша. Научи ме да завися някой друг...

(Ричи се появява на изхода към кухнята.)

РИЧИ: Майда, Пиперче мое, защо и ти не се отдадеш на заслужен отдих? Нали знаеш, че в онези твои поучителни женски списания пише, че сънят е извънредно важен за съвременната работеща жена...

(Майда сваля чехъла от крака си и замерва Ричи. Той бяга в кухнята.)

МАЙДА: Казах ти да не ми викаш така! Не спираш да дуднеш, чудовище логореично!

(Майда става и отива за чехъла си, вдига го от пода, обръща се към Саша и отива в стаята си. В стаята влиза Ричи, носи чаша мляко.)

РИЧИ: Ей, пич, на косъм не ме уцели. Мерникът й е все по-добър. Преизпълнена е с енергия! Тая мойта новата е като дънер. Използва всяка възможност да кърти. Пък и не спи от толкова алкохол. Тая пие всичко наред. Като камила. Сещаш ли са за оная, малката, от Пета белградска гимназия. Оная, бе, дето се натрови с алкохол на абитуриентската. Е, тя да имеше черния дроб на Ксения, сто процента щеше да оживее. Мен млякото ме спасява. Винаги, щом се наквася, пресичам го с чаша мляко... Ти искаш ли? А, да, ти не пиеш мляко дори и в кафето... Ебати, много съм уморен, едвам приказвам. А не мога да си легна гладен и това си е... И ти не можеш да спиш, а? Адаптацията те ебе отвсякъде... Трябва да намериш някаква работа, да се организираш, да забравиш за глупостите... Милан ми каза, че две нощи си киснал във фотьойла. Да знаеш, това за бачкането не е за изхвърляне, наистина, ей така, с терапевтична цел. Питай Милан, той може да ти намери работа за нула време. Ето, ти имаш опит с оръжията. Не че трябва да работиш при ченгетата, поискай му нещо друго. Секюрити, охрана на кинти, това-онова... Ако пък чак толкова те е гнус от оръжията, нека те набута при него, в Министерството на вътрешните работи, да станеш някакъв писарушка. Гледаш ли как уреди Майда – телевизия, маркетинг, добра заплата, осигуровки, гала-халтури. Веднага ставаш друг човек... Ей, все пак, няма ли да опиташ сандвича?

(Саша продължава да мълчи. Ричи сяда на дивана. Започва да яде.)

РИЧИ: Който не яде, по-малко сере, както би се изразила поетично майка ми... Абе, ти не си се обадил на вашите, че си си дошъл? Не си? Еееей, като че ли Душановац е на края на света. Аз ще те закарам. Хората сигурно вече са се побъркали от притеснения. Гаранция, че всяка вечер се зомбират по CNN.

(Още една дълга пауза.)

РИЧИ: Какво сега, нещо сърдит ли си ми? Продумай някоя дума, няма да ти изсъхне устата. Аз тука мисля за тебе, водя ти мацка на терена, а ти – така. Добре, добре... Само да знаеш, Ксения е супер мадама. Цици, крачета, дупе, всичко е под постоянен контрол за качество, експортна стока е това, ей...

(Саша става, отива до мини-бара, сипва си уиски, връща се до масата и сяда във фотьойла срещу Ричи.)

САША: Е, да, ама тя е твоето маце.

РИЧИ: E, моето... Нашето е. Кога е бил егоист Ричи!?

САША: Ами Майда?

РИЧИ: Майда. Майда спи... Очите и не виждат нигде зло...

САША: Ти си истински поет, но – благодаря ти, не искам да ти амортизирам стоката. Платил си си я честно.

РИЧИ: Ох, Боже, напрово надплатих.

САША: Аз нямам кинти за такова маце.

РИЧИ: Ееееей, нямал кинти. Няма да ти искам...

САША: Ще ми поискаш.

РИЧИ: Е, да му еба майката, тия леваци от KFOR и UNPROFOR, дето се мотат по Босна и Косово, всичките са червиви с мангизи, а ти, дето те гониха бедуините из пустинята да те обрежат, ти да останеш без пукната пара. Ричи да не е тъпак?! Не ти искам назаем, какво си мислиш. Аз си имам...

САША: Виждам, че имаш.

РИЧИ: Е, какво, кофто ли ти е?

(Пауза.)

РИЧИ: Не мога да повярвам, че си останал без пукната пара. Милан ми каза. Какво толкова си им направил там, че да те насолят така... Американците не се ебават с армията, това го знам сто на сто. Да не ми викат Ричи, ако не си се избарал като велик сръбски юнак. Направил си се на най-голямата работа и после си търтил през глава. Да те научи на нещо старият ти приятел, за друг път като минеш границата. Където и да си, под най-страшни мъчения не признавай, че си от Сърбия. Викай, че си от Хърватия, от Босна, или още по-добре – от Черна гора, това сега е много на мода. Montenegrini... Аз, като отида в чужбина, много обичма да се правя на македонец, не знам защо но тОа ми бИдне нЕкако Убаво за рабОтата. Не бЕрем си гАйле...

САША: И, как е работата в Македония?

РИЧИ: Аз не работя с македонци. С българи работя. Затова и кисна в оня шибан Зайчар... Българите сега са ни Запад, въпреки, че са на Изток, всъщност... Източен Запад.

САША: Е, как минаваш за македонец в България?

РИЧИ: Прекрасно. Те твърдят, че македонци няма, а аз се съгласявам. Като им кажа, че Самуил е българин, те направо се празнят от щастие, а мен ме боли дядовия и за Самуил, и за Климент Охридски, и за Янето, и за Гоцето, един върху друг... По исторически въпроси аз съм много толерантен.

САША: Ето, еволюирал си от всяка гледна точка.

РИЧИ: Ти нещо много ме разпитваш за работата. Да не би пак да се дървиш, a? Веднага ти казвам, нямам нищо против. Само не знам как Милан ще реагира на това. Предишният път го заеба на половината работа и си би камшика за Америка. Докато ти се правеше на света вода ненапита, нас за малко не ни наебаха.

САША: Това бяха живи хора.

РИЧИ: това бяха мацки, бе, кретен. Курви – стока, като всяка друга. Само трябваше да ги закараш до Митровица, нямаше да ти падне короната от главата.

САША: Намери се шофьор и за тая стока.

РИЧИ: Намери се, намери се...

(Пауза.)

РИЧИ: Убийме, ако разбирам защо Милан те държи у тях си. По-добре да си сложи бомба под леглото. Но пък, кой знае, може вие двамата пак да намерите общ език. Може Майда да ви помогне да възстановите разклатеното доверие.

САША: А, ти мислиш, че Майда ще го направи за нас?

РИЧИ: Майда ще направи всичко за вас двамата.

(Саша отива към Ричи. Навира се в лицето му. Обръща нарочно чинията му и сандвичът на Ричи пада на пода.)

САША: Упс!

РИЧИ: Шибай се, бе, педеруга долна... Сериозно прекали. Умирам от глад, бе, лайнар... (Събира остатъците от сандвича от пода.) Не знам, ти какво искаш от мен? Да ме ебаваш като... Гле’й к’во направи. Ей толкова не си се променил. Слушай, ей! Цял живот си ме преебавал, а погледни се сега. Аз успях да направя нещо със себе си, а ти – не. Ако слушаше Милан, тия лайна нямаше да ти се случат.

САША: Не знам за кои лайна мислиш.

РИЧИ: Знаеш ти, знаеш! Не си тъпак. Само се правиш на тъпак.

(В стаята влиза Майда. Облечена е в предизвикателна черна рокля. Приближава се към огледалото, тетрално си оправя косата.)

РИЧИ: Ооо, маце. Аз мисля, че спи, а тя наточила... За къде си се наконтила така, Червена шапчице?

МАЙДА: Като се има предвид, че вълците отдавна емигрираха от това жилище, излизам сама.

РИЧИ: Сама ще ходиш в тъмната горичка?

(Майда отива при Ричи. Обляга се с ръце на фотьойла и се навира в лицето му.)

МАЙДА: Искаш ли и ти с мен, страшен ловецо?

(Ричи е объркан. Не сваля поглед от деколтето на Майда, което е точно пред очите му.)

МАЙДА: Неловко мълчание...

РИЧИ: Ако Сандо няма нищо против...

МАЙДА: Няма.

РИЧИ: Мислиш ли, че...

МАЙДА: Какво?

САША: Пита те за Милан.

РИЧИ: Ти знаеш за какво я питам. Ебати, в тоя Ирак ти си развил екстрасенски способности. Човекът чете мисли. Такива тъпотии дрънкаш, че се чудя на Майда как те търпи. (Към Майда.) Свалям ти шапка, еби му майката.

САША: Ще вземете ли и Ксения?

РИЧИ: Йес, та да я нося пияна обратно.

САША: Тя под едната, а Майда – под другата мишница.

МАЙДА: (Към Саша.) Fuck you! (Към Ричи.) Да вървим.

(Майда излиза. Ричи върви след нея. Докато излиза, продължава да дърдори.)

РИЧИ: Чакай де, да си облека сакото. Ебати, ама ти си много наточено маце. Внимавай с тия стъкла, че да не се осактиш като някоя пияна въжеиграчка. Понеже всички те шитнаха, та сега изпадна до Ричи. Ама и аз съм един силен характер... Ей, я ми кажи, да не си си сложила “уондър-бра”, че така са ти щръкнали цицките. Деколтето ти е направо като надървено. Тоест... не че са ти циците като кур, ами... Напротив... Много дърдоря, a?

(Най-после тишина. Саша е нервен. Отива до тоалетната. Ксения излиза от своята стая. Оглежда стаята, вижда, че е празна. Тръгва към мини-бара. Облечена е в дълга фланелка, под които има само бели дантелени гащички. Сипва си уиски и го изпива на екс. Сипва си още едно. Чува се водата от тоалетното казанче. Ксения тръгва към стаята си. Преди да излезе, в стаята влиза Саша. Закопчава си ципа. Вжда Ксения. Неприятно му е. И на нея й е неприятно.)

САША: Извинявай, че...

КСЕНИЯ: Ти извинявай, че съм така облечена.

САША: Няма нищо.

КСЕНИЯ: Да знаеш, там няма пиене.

САША: Тук има. Наздраве.

(Ксения вдига чаша. Двамата пият на екс.)

КСЕНИЯ: Да ти сипя ли?

САША: Аз ще сипя. Сядай.

(Ксения сяда във фотьойла. Саша донася бутилка уиски и сяда на дивана. Въпреки, че има запалена цигара в пепелника, той запалва още една.)

КСЕНИЯ: Нервен ли си?

САША: Не, защо?

КСЕНИЯ: Цигарата ти още гори.

(Саша гаси недогорялата цигара.)

КСЕНИЯ: Ричи казва, че си бил на война.

САША: Бил съм.

КСЕНИЯ: В Косово?

САША: Не.

КСЕНИЯ: В Босна?

САША: Не.

КСЕНИЯ: В Хърватия?

САША: Не.

КСЕНИЯ: Аз не знам да е имало друга война...

САША: В Ирак.

КСЕНИЯ: В Ирак. Е, как така?

САША: Преди две години спечелих лотарията за Зелена карта. Като отидох там, се оаза, че не мога да докарам Майда толкова лесно. Тогава един адвокат в Чикаго ми даде спасителна идея. На морските пехотинци има дават разни бонуси. По телевизията тази война изглеждаше жив ташак, а се оказа, че се забих  в истински ебалник. На пръв поглед беше много просто...

КСЕНИЯ: А на втори поглед?

САША: Не е заприказване.

КСЕНИЯ: Убивал ли си?

САША: Винаги си много директна.

КСЕНИЯ: Не. Но ти...

САША: Какво аз?

КСЕНИЯ: Някак си ме успокояваш.

САША: Странно.

КСЕНИЯ: Какво му е странното?

САША: И аз имах подобно усещане за теб, още щом те видях.

КСЕНИЯ: Така ли? Обикновено хората са напрегнати заради мен.

САША: И затова пиеш...

КСЕНИЯ: A ти?

САША: Да оставим за малко мен, за разнообразие. Да поговорим малко за тебе.

КСЕНИЯ: О.К., ако ми дадеш една цигара.

(Саша запалва цигара на Ксения.)

КСЕНИЯ: Моля, стреляй. Да си насоча ли лампата към лицето?

САША: Може и така.

КСЕНИЯ: Първи въпрос.

САША: Защо си курва?

КСЕНИЯ: (Закашля се от дима от цигарата.) Трябва да призная, че беше доста директно.

САША: Мога и да смекча формулировката.

КСЕНИЯ: Няма нужда. За кинти.

САША: Някаква тъжна история?

КСЕНИЯ: Не съвсем. Просто съм о-без-кинтена.

САША: А вашите?

КСЕНИЯ: Заеби, останаха без работа.

САША: Зайчар е малко градче?

КСЕНИЯ: Когато съм там, си почивам. Там Ричи ми е гадже, за пред хората де...

САША: А в Белград ти е сводник.

КСЕНИЯ: Преди се казваше служебен сътрудник. Служа за убеждаване.

САША: А мен в какво трябва да ме убедиш?

КСЕНИЯ: Не е ли очевидно?

САША: Очевидно е...

КСЕНИЯ: Казах му, че е много прозрачно, но той не чува нищо от шума, който произвежда.

(Пауза. Ксения идва до Саша, взема бутилката, сипва си уиски. Саша я кани да седне до него.)

САША: Колко ще получиш, ако ме вкараш в леглото?

КСЕНИЯ: За моя стандарт – достатъчно.

САША: Доколкото познавам Ричи, той не е с много широки пръсти.

КСЕНИЯ: Затова пък Милан е.

САША: Не разбирам, защо ми говориш всичко това?

КСЕНИЯ: И аз не разбирам. Май че ми писна от всичко.

САША: А пък аз помислих, че ти харесвам.

КСЕНИЯ: Странно. Това вече е второто нещо тази вечер, което и двамата си помислихме.

САША: Как искаш да прекараме времето, докато се върнат?

КСЕНИЯ: Не знам, двоумя се.

САША: Обади им се. Дай им някакъв знак, както сте се уговорили.

(Ксения взема телефона.)

КСЕНИЯ: Сериозно ли искаш да се обадя?

САША: Давай смело.

(Ксения набира и после прекъсва връзката.)

САША: И това ли е всичко?

КСЕНИЯ: Да.

САША: Обаче, не ми отговори на въпроса.

КСЕНИЯ: Как искам да прекарам времето...

(Ксения гледа Саша. Целуват се. Страстно и искрено.)

САША: Отдавна не съм усещал такова нещо.

КСЕНИЯ: Какво?

САША: Живот.

КСЕНИЯ: Бъзикаш ли ме?

САША: Изглеждаш младолика.

КСЕНИЯ: С толкова инвестиции и ти щеше да изглеждаш. На 32 години съм.

САША: Всяка от тях си е на мястото.

КСЕНИЯ: Това трябваше да звучи като комплимент?

САША: От гледна точка на бивш морски пехотинец, това си е доста романтично.

(Още една целувка. Дълга.)

КСЕНИЯ: Този халат ти е малък и ти стои смешно.

САША: Свали го.

(Ксения бавно сваля халата на Саша. Той го оставя да падне. Продължават да се целуват. Саша рязко прекъсва. Става.)

КСЕНИЯ: Какво има? Някаква фрустрация от войната?

САША: Нещо такова.

КСЕНИЯ: Аз много нямам навик да си приказвам с голи мъже.

САША: Искаш ли да се облека?

КСЕНИЯ: Искам да ми кажеш какво има.

САША: Стрелях по някакво момче в Багдад, на изхода към зелената зона. Изглеждаше ми като бомбаджия-самоубиец, а всъщност беше дебело момче, което тича след кучето си. Много бързо се приближи към мен... Оказа се, че е малкият син на някакъв местен политик, по който американците много си падат. И, въпреки, че постъпих по устав, трябваше да ме скрият. А пък бях подходящ материал за шкартиране. Не ми платиха кинтите, взеха ми зелената карта, едва се отървах от затвора.

КСЕНИЯ: Не можеш да отречеш, че историята ти е доста патетична.

САША: На теб не ти ли пука, че съм убил дете?

КСЕНИЯ: След два аборта, нямам отношение по въпроса.

САША: Мислиш ли?

(Саша отива до прозореца. Отваря го.)

САША: Освен това, не си ми казала какви кинти ще получиш, за да ме изхвърлиш завинаги от живота на Майда?

КСЕНИЯ: Пет стотака евро.

САША: Не е кой знае каква пара.

КСЕНИЯ: Съгласна съм.

САША: Обаче, струва си да се похарчи.

(Саша ненадейно се качва на прозореца и скача.)

КСЕНИЯ: Ебати! Тъпанар!

(Ксения е напълно изумена. Става, отива до прозореца. Гледа през него, след това го затваря. Отива до дивана, ръцете й треперят. Взема пиенето и бързо го изпива. След това сяда на дивана, свива се в седнало положение и покрива краката си с фланелката.)

ПРОЖЕКЦИЯ:

Синопсис: Милан, Саша, Ричи, Ксения и Майда като тийнейджъри. Засмени са. Осемдесетте години. Къпят се в басейн. Добра ритмична музика. "Шарло акробат".

КРАЙ НА ВТОРА СЦЕНА

ТРЕТА СЦЕНА

(“Класическо” барче в Нови Белград, в приземния етаж на жилищен блок. Няма посетители. Зад бара е Ива, красива, 25-годишна. Облечена е в тон с тийнейджърската мода, изглежда още по-млада. Чува се музика на «Шарло акробат», новата вълна. Влиза Бикса, 25-годишен телохранител, облечен така, сякаш току-що е излазъл от школата на ФБР. Ива не реагира. Бикса “души” наоколо, нещо проверява. Отива до музикалната апаратура и гаси музиката.)

БИКСА: К’ва таз лайняна музика, ма. Я гаси.

ИВА: Kаква е тази... Е, селяндур лесковачки, Е – спомагателен глагол. СЪМ, СИ, Е, СМЕ, СТЕ, СА...

БИКСА: Добре. Каква е тази лайняна музика. Така добре ли е?

ИВА: Ако пренебрегнем, че изгаси музиката, която слушах...

БИКСА: Въъй, каква си бойна...

ИВА: Въъъй...

(Ива отново пуска музиката, Бикса продължава да “души” из барчето.)

БИКСА: Ай де, намали го малко поне, сърцето ми прескача от тез бас китари.

ИВА: Моля?

БИКСА: Намали го!

(Ива продължава да подрежда бара, без да обръща внимание на молбата на Бикса.. Сега вече Бикса е леко нервиран. Приближава се и иска да изгаси музиката, но Ива го поглежда многозначително.)

БИКСА: Да го намаля, бе!

(Ива махва с ръка, Бикса намалява музиката.)

БИКСА: Откога слушаш т’ва, бе, мама му стара?

ИВА: Нямам представа какво е. Сестра ми ми даде тоя диск, казва, че сега пак е куул.

БИКСА: Пак!? Т’ва с бас китарата на банцига е било хит!?

ИВА: Осемдесетте.

БИКСА: Това е епохата преди раждането на майстор Бикса.

ИВА: Представи си само, майка ти ти дава да сучеш и куфее на това. Сигурно е било супер яко.

БИКСА: Ами на Цеца какво й липсва за млеконадой?

ИВА: Ебаси, на нея – нищичко...

(Ива е видимо изнервена. Малко й остава да заплаче.)

БИКСА: Ето ти на... Къде го чукаш, къде се пука. Откакто сестра ти роди, само за деца говориш... А ти нищо не правиш по този въпрос. Деян не е единствения мъж...

ИВА: Не дрънкай.

БИКСА: Аз дрънкам. Откакто те остави...

ИВА: Казах ти да не дрънкаш!

БИКСА: Човекът ти купи това барче, осигури те, даже и рекет не му плащаш...

ИВА: Я стига...

БИКСА: Знам аз, нали аз го събирам. Ти не даваш! А, виж, ако някой си е осребрил оная работа, това си ти.

ИВА: Млъкни, бе, кретен!

БИКСА: И цветенцето не ражда без пчела, а камо ли жената.

ИВА: Я, моля ти се, кажи ми, кой смее да си помисли, а камо ли да пипне бившето гадже на Деян.

БИКСА: Преувеличаваш, Деки ще се зарадва, ако си намериш мъж...

ИВА: Да бе, да ме бие и да ме шиба без пари.

БИКСА: Ти нищо не правиш без пари...

ИВА: На детето е необходима майка, а вие мъжете тук сте чист излишък.

БИКСА: Обаче се еманципирахме...

ИВА: Гледай, моля ти се, моята Катя. Години се моташе по Прага, съблича се пред Хуйо и Груйо и вместо да се задоми там, взе че се върна заради оня, нейния скот. А той пък, още щом си дойдоха в Белград, взе че й продуха всичките мангизи по някакви сдухани акции. Доведе си детето, а то там щеше да получи чешко гражданство. Чешко, ей!!!

БИКСА: Тая верно е гъска...

ИВА: И тя, и нейното мъжле-пръчле... Е, сега получи курче’!

БИКСА: Ама си проста. Не ти отива...

ИВА: Безотговорно животно!

БИКСА: Тя остави ли го?

ИВА: Май да, откъде да знам.

БИКСА: Чакай сега, остави ли го или не?

ИВА: Тебе к’во те боли...

БИКСА: Ама страшно парче е, гледал съм я на живо... Направо ме изкърти!

ИВА: Може да ти бъде майка.

БИКСА: Каква майка, к’ви ги дрънкаш. Мойта старата има мустаци, ма, и нянките  й са до пода...

ИВА: Катя е на 38, а ти си мой набор – на 25 си.

БИКСА: И?

ИВА: И?!

БИКСА: Ми не е могла да ме роди на 13...

ИВА: Тъпак.

(Отвън се чува шум от мотор на джип, който паркира. Щом угасва моторът, чува се типичен писък. Бикса се стресва и започва забързано да проверява из барчето.)

БИКСА: Ето го Деян.

ИВА: Верно, неговата свирка. Направо е чудо, че е изкарал Чирокито от гаража.

БИКСА: Това му е единственият брониран.

ИВА: Брониран!?

БИКСА: Ще влезе всеки момент, а аз още не съм завършил проверката на обекта.

ИВА: На какво си играете вие тука бе?! Брониран джип, проверка на обекта!...

БИКСА: Нямаш си представа какви мънички бомби правят днес, ама по-малки от барабонки.

ИВА: От какво?

БИКСА: От кози лайненца...

ИВА: А, в тебе пак заговори “от дальеко”-то...

(Бикса се нахвърля да разтуря столовете.)

ИВА: По- внимателно де, ше ми потрошиш целия инвентар. Точно пък някой че се поти да подхвърли бомба на Деян.

БИКСА: Моля! Ти къде живееш? Снощи са пречукали плешивия...

ИВА: Котарака?

БИКСА: Котарака, Котарака!

ИВА: Не думай... Как?

БИКСА: Сложили му бомба под колата, пред ресторанта. Като запалил машината, не да е гръмнало, ами се раздрусала половин Бежанска коса. Жена му цяла нощ го е събирала с метличка и лопатка.

ИВА: Идиот малоумен.

БИКСА: Станали сме гнусливи... Ето, идва. Ако те пита, кажи му, че съм преобърнал всичко...

ИВА: Аз не говоря с него.

БИКСА: Я не се дърви много, да не те раздрънди като предишния път.

(Ива гледа към входната врата.)

ИВА: Какво е това животно с него?

БИКСА: Някаква негова роднина...

ИВА: Хванал я е за гъза, бе, тъпанар!

БИКСА: Далечна роднина... Това при нас, на юг, е съвсем нормално поведение...

ИВА: Мишеморка ще му сипя в уискито!

БИКСА: Ти не си нормална, ма, той ми каза од днес нататък да опитвам пиенето преди него!

ИВА: Ще ви уморя аз вас, все някой ден!

БИКСА: Шашава.

ИВА: Маймуняк!

БИКСА: Да си прибереш малко езика, така да знаеш!

ИВА: Fuck you!

(Докато Ива и Бикса се карат, в барчето се втурва китотещата се Светлана, 25-годишна красавица, облечена на принципа “всичко да се вижда” и прекомерно гримирана. Веднага след нея влиза Деян, 25-годишен дебеличък мафиот, с невъзможен за пренебрегване златен ланец около врата. И двамата са леко подпийнали, но не са пияни, само весели.)

СВЕТЛАНА: Стига, де, Деяне! Е, стига де!

ДЕЯН: (На Ива и Бикса.) Какво става, пак ли се дърляте.

БИКСА: Само малко, шефе, да ни минава времето.

ДЕЯН: (Към Ива, имитирайки змийско съскане.) Съскаме, съскаме...

ИВА: Я чупката и ти...

(Деян рязко променя настроението. Отива до Ива и я хваща за косата.)

ИВА: Яо, стига, бе, Деки...

ДЕЯН: Извинявай, Деяне. Казва се извинявай, Деяне!

ИВА: Пусни ме.

ДЕЯН: Не те чувам добре. (Още по-силно й завърта косата.)

ИВА: Извинявай.

ДЕЯН: Извинявай... кой? (Още по-силно й завърта косата.)

ИВА: Извинявай, Деяне!

ДЕЯН: Така те обичам. (Пуска я.)

ИВА: Педер...

(Ива не успява да довърши думата, Деян отново тръгва към нея, а тя се отдалечава

ИВА: Извинявай, Деяне! Наистина извинявай!

(Деян я гледа. Ива свежда поглед. Бикса прекъсва напрегнатата пауза.)

БИКСА: Шефе, навсякъде огледах.

ДЕЯН: (Промърморва, геладйки Ива.) И тебе ако те почна...

БИКСА: Сто процента е чисто.

ДЕЯН: (Продължавайки да гледа в Ива.) Наистина ли огледа?

БИКСА: Ама всичко преобърнах...

ДЕЯН: (Сочи към Ива.) Нея питам!

ИВА: Огледа, а пък и аз сутринта огледах.

ДЕЯН: Бъзикате се вие. И Котарака така се бъзикаше, ама го разглобиха така, че и родната му майка не може да го сглоби... Ако ме пречукат, ще пукнете от глад, бе! (На Светлана, опитва се да бъде духовито-циничен.) Така ли е, далечна ми роднино?

СВЕТЛАНА: Моля?

ДЕЯН: (На Бикса.) Закълни се в майка си, че не си представил така Светлана на Ива, като те е питала.

ИВА: Ако знаеш колко ме боли какви животни разхождаш...

ДЕЯН: Закълни се!

БИКСА: (Неприятно му е.) Да взема да отида отпред да пазя...

ДЕЯН: Опитваш се да си покриеш задника точно сега, когато е най-възбуждащо...

ИВА: Обаче сте остроумни...

ДЕЯН: (На Светлана.) Иди, представи се...

СВЕТЛАНА: Трябва ли, пиле?

ДЕЯН: (Цинично.) Трябва, маце.

(Светлана се приближава до Ива. Протяга ръка да се запознаят.)

СВЕТЛАНА: Приятно ми е, аз съм Светлана.

(Ръката на Светлана “виси” във въздуха. Ива вдига очи и я прострелва с поглед.)

ИВА: Само да знаеш, че той е анален пич. Ще ти разцепи тясното гъзенце.

ДЕЯН: Е, Ива, ти си направо царица, да еба мама му. Царица! (На Бикса.) Айде сега, кажи, че не е...

БИКСА: Все пак, да взема да изляза отпред, само да отида до тоалетната...

ДЕЯН: Във форма е нашата Ива, във форма е...

(Бикса се смее.)

СВЕТЛАНА: (На Деян.) След като се запознахме, ще седнем ли да изпием по нещо? Има ли обслужване в тази кръчма?

ДЕЯН: (На Бикса.) И малката не е за изхвърляне, заклевам се.

БИКСА: Първа маса е най-безопасна.

ДЕЯН: Това ще бъде една интересна вечер...

(Деян и Светлана сядат. Бикса стои до масата)

БИКСА: Какво ще обичате?

СВЕТЛАНА: Този келнер ли е или бодигард?

ДЕЯН: (На Бикса.) Какво се правиш и ти, бе...

БИКСА: Рекох да ви услужа, така и така стоя...

ДЕЯН: Абе, я изчезвай навън.

БИКСА: А да опитам питието преди...

ДЕЯН: Тук ще го опитваш!? О, тъпанар... Марш навън! Да гледаш джипа и да не си мигнал, ясно ли е?

БИКСА: Ясно! А къде е паркиран?

ДЕЯН: На улицата, малко по-надолу.

БИКСА: Ще разчистя пред барчето и ще го препаркирам.

ДЕЯН: А, за Чирокито дай малко задна. Него никой не го пипа, освен мен.

БИКСА: Ама аз, заради безопасността...

ДЕЯН: Не е накрая на света, а десет метра по-надолу. Заставай на тротоара и гледай.

БИКСА: А може ли първо да отида до тоалетната? По нужда...

ДЕЯН: Серльо... И няма да пускаш никого в барчето.

БИКСА: Няма.

(Бикса отива към изхода, където е и тоалетната. Ива идва до масата на Деян и Светлана.)

СВЕТЛАНА: За мен едно уиски и Кока-кола.

ИВА: Какво уиски?

СВЕТЛАНА: Джим Бийм.

ИВА: Това е бърбън.

СВЕТЛАНА: Деки, тая ебава ли се с мен?

ДЕЯН: Аха.

ИВА: (На Деян.) Кефиш ли се?

ДЕЯН: Ми не мога да лъжа...

ИВА: Ти да не можеш да лъжеш!

СВЕТЛАНА: Умрях си от жажда...

ДЕЯН: (На Ива.) Ти получи дори повече, отколкото заслужаваш...

ИВА: Той знае какво заслужавам аз...

ДЕЯН: Не ме карай пак да ставам...

СВЕТЛАНА: Ако ще ставаш, донеси ми пиенето, че пресъхнах...

(Деян изведнъж шибва един шамар на Светлана. Светлана се уплашва, става, Деян рязко я връща в седнало положение.)

ДЕЯН: (На Ива.) И на мен донеси същото като на нея!

(Ива тръгва към бара. Чува се водата от тоалетното казанче.)

ДЕЯН: Ей, серльото най-после приключи. Сега сме обезопасени... Добре че доживях и до двайсет и пет покрай такива идиоти като вас. (На Светлана.) На колко беше ти, бе пиленце златно...

СВЕТЛАНА: (Уплашена и объркана.) На колкото и ти, на 25.

ДЕЯН: И ти ли! В кое училище си била?

СВЕТЛАНА: В «Тоза Маркович».

ДЕЯН: Не те питам за основното, а за гимназията.

(Светлана мълчи.)

ДЕЯН: Какво ма, какво се уплаши, да не съм ти откъснал главата...

СВЕТЛАНА: Аз отрано започнах да излизам...

ИВА: Бинго, майсторе!

ДЕЯН: (На Ива.) Ти, образованата, да не дрънкаш. И пусни някаква музика, не е чудно, че барчето ти работи зле, щом атмосферата е като в манастир. (На Светлана.) Ама, Светлано, голяма си мисирка. Красива мисирка...

(Деян погалва Светлана по лицето и започва да я целува. Светлана приема. Ива пуска музиката силно. «Шарло акробат», т.нар. нова вълна. Деян се ядосва, става и тръгва към бара.)

ДЕЯН: Е, сега се прееба.

ИВА: Ще го сменя, недей...

(Деян взема тонколоната, откъсва я от жицата и я хвърля на пода. Ива се качва на бара, гледа колоната, после Деян.)

ИВА: Недей да ме биеш...

ДЕЯН: Ама ще убия и Бога, и тебе...

(В барчето влиза Бикса. Развълнуван е)

БИКСА: Въъъй, шефе...!

ДЕЯН: Какво има, бе, какво въйкаш?

БИКСА: Вдигнаха Чирокито!

ДЕЯН: Какво приказваш, бе, кой го вдигна?

БИКСА: Паяка.

ДЕЯН: Моето Чироки го е вдигнал паяк!? Ти да не си пиян, дрогиран...?

БИКСА: Не съм, шефе, да пукна, ако съм. Излизам аз навън, а него го няма. Гледам надолу по улицата, а те качили Чирокито на паяка и заминаха надолу по “Юрий Гагарин”.

ДЕЯН: Не е истина. Не е истина!!!

БИКСА: Да запаля Аудито и да ги настигна?

ДЕЯН: Не, заклевам се, не... Това няма да се размине толкова лесно. Сами ще ми го върнат, да не се казвам Деян. На същото място ще го върнат... (Взима мобилния и се обажда.) Е, това да ми го беше казал някой, нямаше да му повярвам.

(Бикса вижда счупената тонколона на пода. Гледа въпросително Ива. Тя му махва с ръка. Бикса й показва с ръка, че тя не е нормална. Ива му показва среден пръст. Бикса се кръсти. По време на тази няма комуникация, Деян говори по телефона.)

ДЕЯН: Ало, Милане, ти ли си?... Деян, Деян... Ами много съм добре, аха... Само дето малко ми вдигнаха колата, иначе всичко си е мнооого наред... Не съм циничен, бесен съм!... Как кой?... Ми ония твоите идиоти. Вдигнали ми Чирокито с паяка... Недей да ми вярваш, продължавай да не ми вярваш, а ето ти Бикса да ти потвърди.

(Деян дава телефона на Бикса. Бикса взима телефона и говори, поставяйки тялото си в сервилно положение, като че ли говори с висшестоящ.)

БИКСА: Гос’ин началник, наистина взеха Чирокито с паяка... Не знам кои са, заклевам се... Не можах да видя кой от нашите асистираше на “Паркинги и гаражи”... Аз къде бях... Аз бях по нужда... Ами голяма... Като ви напъне...

(Очевидно от другата страна на връзката “гърмят” викове.)

ДЕЯН: Дай ми го тука.

(Бикса връща телефона на Деян.)

ДЕЯН: Стига си се драл, бе... Какъвто е, такъв е, тоя Бикса нали ти ми го даде... Абе, заеби, недей да прехвърляш вината върху него, ами се обади там, виж кой е в района, веднага да го връщат... Абе, боли ме за стачката на таксиджиите, щом са го откарали през задръстване, ще го върнат пак през задръстването... На ул. “Ганди” сме, в барчето на Ива... Да им кажеш да го върнат на същото място и да кажат на тоя идиот – дежурния – да дойде тук и да ми се извини... Не, не прекалявам... Щом не ме познава, тъкмо случай да се запознае с мен... По-добре е така, отколкото по другия начин... Айде, жив и здрав... O.K. Няма да осера положението, обещавам...  Имаш думата ми, айде... Жив и здрав!

(Деян прекъсва връзката.)

ДЕЯН: Само малко ще му преместя гъза. (На Бикса.) А ти, лайнар такъв...

БИКСА: Шефе, те вече са го дигнали на паяка, докато още съм бил в клозета...

ДЕЯН: Ако му е станало нещо, преебан си! Сещаш ли се тая тука (Сочи към Ива.) как я изкъртих от бой, задето го одраска!

БИКСА: Не се сещам...

ИВА: Аз се сещам!

ДЕЯН: Абе, ти не можеш дори джипа да ми опазиш, какво остава за мене, идиот такъв!

БИКСА: Кой да предположи, че някой ще се реши да вдигне твоето Чироки с паяк...

ДЕЯН: На теб не ти плащат да предполагаш, а да си отваряш очите на четири. Като някой насочи пистолет към мен, ти трябва да се хвърлиш да ме закриеш, а не за бягаш да се криеш...

БИКСА: Не съм бягал, заклевам се...

ДЕЯН: Изчезвай навън, да не те скърша на две!

Бикса избягва навън. Светлана е станала и е дошла до бара.)

СВЕТЛАНА: Деки, мога ли нещо да те питам, ама да не ми откъртиш някой шамар.

ДЕЯН: Питай!

СВЕТЛАНА: Да си взема поне една кола, жадна съм...

(Ива се засмива, Деян зашива един шамар на Светлана, която пада на пода от силата на удара. Ива, в ръце с поднос, на който са питиетата, застава над Светлана.)

СВЕТЛАНА: Ама нали обеща, че няма...

ДЕЯН: Не съм!

(Ива взема питие от подноса и го разлива по Светлана.)

ИВА: Един бърбън...

СВЕТЛАНА: Ти си ненормална!

ИВА: И Кока-кола!

(Светлана цялата е окра, някак успява да стане.)

ИВА: (На Деян, сочейки му бърбъна и колата, които са поръчани за него.) Да й дублирам ли поръчката?

(Деян взема бърбъна, изпива го на екс и тръгва към масата, на която е седял.)

ДЕЯН: (На Ива.) Донеси още един тур. (Сочи Светлана.) Дай и на нея...

СВЕТЛАНА: Няма значение, аз размислих по отношение на питиетата...

ДЕЯН: Спри да дрънкаш! Виждаш, че съм нервен.

СВЕТЛАНА: (Изведнъж, съвсем истерично, на границата с плача.) Ти си нервен? Ти си нервен?! Погледни аз на какво приличам!

ДЕЯН: Иди там в банята, до изхода е, оправи се, пък ела да пийнем!

СВЕТЛАНА: Откачи ми ченето! (Опитва да извади от устата си изкуствена зъбна коронка.)

ДЕЯН: Еми кой ти е виновен, като на тия години си лепиш изкуственяци...

СВЕТЛАНА: Ти ми каза да си сменя зъбите...

ДЕЯН: Ама не съм ти казал да ги смениш всичките! Три хиляди евро съм вложил в зъбите ти, селянко...

(Светлана е извадила коронката, под която са остатъците от нейните естествени зъби, заострени като основа за коронки/мост.)

СВЕТЛАНА: (Държи коронката/моста.) Изглежда е счупена. На, гледай!

ДЕЯН: Скрий се някъде ма, виж се на какво приличаш, без зъби, като че ли си излязла от пералната. Ще изплашиш хората... Разкрасявай се, изкупвай си вината, суши се, глади се, прави каквото знаеш, само ми се скрий от погледа в този вид!

(Светлана избухва в плач и отива към тоалетната. Пауза. Ива и Деян най-после са сами.)

ИВА: С това надмина самия себе си...

ДЕЯН: На тебе боя малко ли ти е?

ИВА: Не аз съм дошла у вас да се показвам с някой пич, а ти у нас.

ДЕЯН: У нас си съм дошъл аз, а не у вас.

(Ива изнася питиетата иззад бара. Поставя ги пред Деян)

ИВА: Кой е пречукал Котарака?

ДЕЯН: Нямам представа... Не са ченгетата, борците се кълнат, че намат връзка с това.

ИВА: Вярваш ли им?

ДЕЯН: Този път им вярвам. Няма логика да са те.

ИВА: Може да е някой от новите?

ДЕЯН: Може. Какво, притесняваш ли се?

ИВА: Ти как мислиш?

(Пауза.)

ДЕЯН: Светлана ще я направя космическа мадама.

ИВА: Педераст!

ДЕЯН: От кал ще ме създадеш!

ИВА: Казах ти след болницата, ако още веднъж ме удариш, само насила можеш да ме имаш.

ДЕЯН: Ти коя си, ма, та да ме изнудваш мене...

ИВА: Знам коя не съм.

(Деян става ядосано и отново хваща Ива за косата.)

ДЕЯН: Аз те оставих теб, а не ти мен, нали знаеш!

ИВА: Знам!

(Деян пуска Ива. Сяда на масата и излива в себе си бърбъна на екс.)

ДЕЯН: Много иска от мен.

(Ива отива зад бара да приготви още едно питие. В барчето влиза Бикса, с него е и 25-годишен полицай – дежурният Гага. Чува се радиостанцията му.)

БИКСА: Ето го, Деяне, тоя ти е дигнал колата.

ДЕЯН: Каза ли му да си изключи радиостанцията. Нервира ме.

БИКСА: (На Гага.) Гаси го!

ДЕЯН: По-полека, Биксо, по-полека...

ГАГА: Аз...

БИКСА: Гаси го, щом ти казвам!

ГАГА: Не трябва да се гаси, докато съм на дежурство.

ДЕЯН: Какво трябва и какво не трябва, това аз ще ти го кажа! Гаси го да не ти го навра в гъза!

(Гага неохотно угася радиостанцията.)

ДЕЯН: (Става, гледа Гага и се обръща към Бикса.) Върна ли Чирокито на място?

БИКСА: Спускат го.

ДЕЯН: Като го спуснат и тях ги доведи тук.

ГАГА: Те за нищо не са виновни, аз им казах да вдигнат колата.

ДЕЯН: И си мислиш, че щом ти си им наредил, аз ще ги пусна ей така.

ГАГА: Няма причина да...

ДЕЯН: Има причина. Има!

ГАГА: Те са възрастни хора...

ДЕЯН: Много ме заболя.

ГАГА: Достатъчно се изплашиха вече.

ДЕЯН: А ти?

ГАГА: Какво аз?

ДЕЯН: Ти не си ли се изплашил?

БИКСА: Внимавай какво отговаряш!

ДЕЯН: Недей му суфлира, Биксо. Нека сам се изкаже. (На Гага.) Айде, ако искрено ми кажеш дали си се насрал в гащите, тях може да ги пусна с по два шамара. Бикса няма тежка ръка.

ГАГА: Да.

ДЕЯН: Какво да?

ГАГА: Насрах се.

ДЕЯН: А така, майсторе! А така... Как се казваш?

ГАГА: Драган.

ДЕЯН: Насрал се е Гага.

БИКСА: Да отивам ли сега аз да им излупам заушката?

ДЕЯН: Само по два шамара. Гага (Сочи Гага.) се подложи с плонж, това трябва да се уважава. И провери дали са върнали джипа на същото място, където е бил. Точно до милиметър.

БИКСА: А ако го одраскат?

ДЕЯН: Ако го одраскат, знаеш как е... Ти на тях им трошиш ръцете, аз на тебе – и ръцете, и краката!

ГАГА: Чакайте, бе, хора.

(Деян хваща Гага за лицето.)

ДЕЯН: Не са ти дали думата!

(Деян показва на Бикса да излезе. Бикса излиза.)

ДЕЯН: (На Ива.) Дай на човека да пийне нещо. Не виждаш ли, че му е пресъхнало гърлото.

ИВА: (На Гага.) Искаш ли и ти Джим Бийм?

ГАГА: Не пия по време на дежурство.

ДЕЯН: Ти явно си натегач, a?

ГАГА: Сериозно, не пия...

ДЕЯН: Дай му двойно!

(Ива сипва бърбън и го дава на Гага. Гага гледа питието.)

ДЕЯН: Айде, цапни го като мъж, на екс, че да си поговорим сериозно.

(Гага изпива бърбъна. Очевидно, не му е приятно. Влиза Бикса.)

БИКСА: Шефе, не уцелиха.

ДЕЯН: Kолко?

БИКСА: Десет сантиметра.

ДЕЯН: И какви са санкциите?

БИКСА: Оня, мустакатия, вече припадна. А пък аз само един шамар му праснах...

ГАГА: Казах Ви, те са възрастни хора. Единият е пред пенсия.

ДЕЯН: Е, какво прави тогава на терена, като е пред пенсия. Да си седи в кабинета. (На Бикса.) Кажи им, докато не го нацелят до милиметър, да продължават да го наместват. Айде!

(Бикса излиза.)

ДЕЯН: И така, ти си Гага. Мене ме знаеш...

ГАГА: Сега се запознахме.

ДЕЯН: А, не се връзвам аз на тия тъпотии... Ами да вземеш сега ти да ми изпееш – кой ти каза да ми вдигнеш Чирокито?

ГАГА: Никой, наистина. Едва сега ми се обади началника, разбрах за какво става дума...

ДЕЯН: Стига си дрънкал! Оня, който ти е казал да го вдигнеш, той е пречукал Котарака. Какво си мислехте, да ме изработите и мене със същия номер, а?

ГАГА: Какъв Котарак, не знам за какво говориш!

(Деян е ядосан, хваща Гага за реверите. Гага е уплашен)

ДЕЯН: С мен ли намери да се ебаваш, с мен ли!

(Ива идва до Деян.)

ГАГА: Ама, наистина не знам...

ИВА: Деяне, недей, ще осереш работата...

ДЕЯН: Тоя се ебава с мен!

ИВА: Стига, стига, бе!

(Деян пуска Гага.)

ИВА: Изпий едно. Успокой се.

ДЕЯН: Къде ще се успокоя, на майка си в путката. На наивен ми се прави... Море, само да му сваля униформата...

ГАГА: Кълна се, че нищо не знаех!

ДЕЯН: Откъде си ти?

ГАГА: Живея в блок 62.

ДЕЯН: От квартала си, а не си чувал за Деки. Мамицата ти...

ГАГА: Доста време не съм бил в Белград.

ДЕЯН: Е, и къде беше?

ГАГА: В Германия.

ДЕЯН: В Германия!? Ебати, ти си по-луд, отколкото изглеждаш! За кого работиш ти?

ГАГА: За никого. Бях там, реших да се върна...

ДЕЯН: Колко беше там?

ГАГА: Седем години.

ДЕЯН: Седем години си бил в Германия и не само, че си се върнал, ами си решил и при ченгетата да се забиеш. Ти нещо не си у ред, пич... Тая история дори и на Светлана няма да й мине.

ИВА: Мислиш ли?

(Отново влиза Бикса.)

БИКСА: Шефе, тия са съвсем хилави. И другия припадна, а аз дори не го пляснах като хората. И сега Чирокито виси във въздуха, на скобите.

ДЕЯН: Тъпанар, свести ги, нека го спуснат.

БИКСА: Абе, аз ще взема да го спусна...

ДЕЯН: Ако пипнеш и една ръчка на паяка, ще ти е за последно.

БИКСА: Ами как да го спусна?

ДЕЯН: Казах ти, свести ги!

БИКСА: Онесвести ги, свести ги, айде реши се най-накрая. Аз не съм доктор, а бодигард!

ДЕЯН: Биксо!

БИКСА: Добре, де, добре...

(Бикса излиза.)

ДЕЯН: (На Гага.) Гледаш ли с какви кретени работя? Та, докъде бяхме стигнали? А, да, ти ме убеждаваше, че си гастарбайтер, а аз като че ли ти вярвам.

ГАГА: Избягах на осемнайсет. Татко ми беше в полицията, гушна букета преди един месец. Мама остана сама...

ДЕЯН: И ти се върна заради мамчето. Наистина потресаващо...

ГАГА: Това ми е едва втория работен ден, наистина не знаех за теб...

ДЕЯН: Там си оцелял седем години, а тук за няма и два дни вече се прееба за цял живот.

ГАГА: Не разбирам?

ДЕЯН: Ще ти обясня. Не мога да те бия, докато си на работа. Обаче, докато тук ние си плямпаме, на теб вече ти печатат уволнението. Е, като ти го връчат, ще видиш колко си се преебал.

ГАГА: Стига, бе, човек, обадиха се диспечерите, че улицата е задръстена, какво можех да направя... Това е само един джип!...

ДЕЯН: Не е само в джипа въпросът. Принципът е важен! Това е село, а не град. Чуе ли се, че някакъв фатмак ми в вдигнал Чирокито с паяка, и се е разминал без нищо, няма да остане и едно педалче да не опита да ме пречука...

ГАГА: Какво имаш предвид – “без нищо”?

ДЕЯН: Ами не съм ти счупил нито един пръст, бе, всички зъби са ти на място, движиш си ръцете и краката... Ето, на...

ГАГА: Ти нещо ме ебаваш...

ДЕЯН: Аха... (На Ива.) Кажи му, душо.

ИВА: Сериозен е като мъртвец. В най-добрия случай, ще се разминеш с три месеца в ортопедията...

ДЕЯН: Само ти се размина толкова евтино, любов моя, защото ставаше въпрос само за някакви си емоции...

ИВА: Така ли? Какви ми ги наприказва...

(Изведнъж се чува странен звук, нещо като краткотраен крясък, след това страховит сблъсък, характерния звук от алармата на джипа на Деян, който чухме в началото на картината, когато Деян го паркираше, след това авто-аларма. )

ДЕЯН: Тоя все пак самичък го спусна. (На Ива.) Иди виж какво става, аз по-добре да не гледам. Ще ми изхвръкне душицата, ще го убия.

(Ива изтичва навън)

ДЕЯН: Ако е онова, което си мисля, довечера ще трябва да работя двойна смяна. Не се знае кой от вас двамата ще е по-зле накрая...

(Влиза Бикса, блед е.)

БИКСА: Шефе!

ДЕЯН: Какво направи, бе кретен?

БИКСА: Падна на Чирокито?

ДЕЯН: Моля? Как така падна...?

БИКСА: Падна на покрива. Аз нали казах да го бронираме и отгоре, срещу нападения от въздуха...

ДЕЯН: Абе, кой падна покрива, бе, откъде?

БИКСА: От сградата, някакъв нудист.

ДЕЯН: Какъв нудист, какви глупости дрънкаш?

БИКСА: Гол-голеничък! Съвсем смачка Чирокито.

(Влиза Ива.)

ДЕЯН: Ива, какво става с моя джип...

ИВА: Джиджа се самоуби!

БИКСА: Кой, оня на Катя ли?

ИВА: Еба ти, уби се ненормалника!

ДЕЯН: Хора, разказвайте какво стана, само дрънкате едни и същи глупости...

БИКСА: Мъжа на Катя, а? Той ли е?

ИВА: Махай се, бе кретен!

ДЕЯН: (Тръгва към изхода.) Вие всички сте луди. Отивам да видя...

(Гага разбира, че това е точният момент да избяга. Побягва към изхода)

ДЕЯН: Биксо, дръж го!

(Бикса се сепва, успява да го хване, поваля го на пода. Борят се.)

ДЕЯН: Бий го някъде другаде, не мога да изляза от вас двамата. Ще пукна, ако не видя какво е станало с Чирокито ми...

(Изведнъж – приглушен изстрел. Гага е застрелял Бикса, Чието тяло е приглушило звука. Гага се изправя. Насочва пистолета към Деян.)

ДЕЯН: Ти верно не си нормален.

ГАГА: Да не си мръднал!

ДЕЯН: (Сякаш не е приел предупреждението на сериозно.) Ей, на света няма такава дупка, в която да успееш да се скриеш...

ИВА: Деяне!

(Деян тръгва към Гага. Гага стреля и Деян пада. Гага е изплашен. Цели се в Ива – тя е дошла до Деян, който е в предсмъртен стон. Гага е вцепенен за момент, след това побягва навън.)

ДЕЯН: Така ми се пада, като ме пазят кретени. (Вади ключове от джоба си и ги дава на Ива.) Моля те, изключи алармата, ще ми изхаби акумулатора. Точно на Чирокито да вземе да падне, мамка му да еба...

ИВА: Бременна съм, Деяне...

ДЕЯН: Наистина ли, от кого?

(След последния въпрос, който е задал, Деян издъхва. Ива се свива от болка.)

ИВА: Кретен!

(Ива сякаш се просълзява. Става, бърше очите си и изключва алармата. В барчето влиза Светлана. Ходи бавно и жуми.)

СВЕТЛАНА: Деки, любов моя, какви са пак тези гърмежи. Обеща ми вече да не стреляш като излезем. Ей, айде да ми извадиш тези цветни лещи, нещо се прецаках като си ги слагах, нищичко не виждам. Голям късмет, че си взех и резервни парцалки... Това ми стои направо супер...

(Светлана се спъва в мъртвото тяло на Бикса и пада. От падането й изпада лещата.)

СВЕТЛАНА: Е, сега пък ми изпадна лещата... Знаеш ли кога ще я намеря. А зеленото е направо куул...

(Светлана отваря очи и, при вида на мъртвия Деян, започва да пищи истерично Гледа Деян, Ива, Бикса и врещи невероятно силно. Ива й удря силен шамар и тя замлъква. Ива става и отива до бара.)

ИВА: Едно питие?

(Светлана се изправя, ръцете й треперят, взема питието.)

ИВА: Айде, да си ми жива и здрава.

(Чукат се.)

ИВА: Еби му майката, няма музика...

(Тъмнина. Чува се как още един самоубиец пада на автомобила. Силен трясък. Авто-алармата започва да вие. После още един удар и още една аларма, и още една... Призрачна какофония – дъжд от самоубийци над Белград.)

ПРОЖЕКЦИЯ:

Синопсис: Ива, Светлана, Деян, Гага и Бикса се возят в Джип през много красива местност – Делиблатските пясъчници. Гледката прилича на онази от клипа на The Cardigans. Прекрасно усещане за свобода. Всички са засмени, весели, безгрижни. Като от някакъв друг живот. Авто-алармите продължават да вият.

КРАЙ