Пројекат Растко : Бугарска

Петко Христов

“Кодови словенских култура” Бр. 1 (1996) -3 (1998) Белград.

(Рецензия)

Българска етнология, София, 1999, 3-4, стр. 156-160

Изследователите на многообразието на днешните славянски културни традиции и на тяхната историческа праоснова – общия праславянски културен фонд, се сдобиха наскоро с нов печатен форум. Излизащото в Белград под съставителството на Деян Айдачич и утвърдени руски и сръбски учени ежегодно издание “Кодови словенских култура” прокламира още в своя първи брой като основна цел на създаването си по-пълното и задълбочено изучаване на традиционната духовна култура на славянските народи. Основната методологическа постановка в концепцията на създателите на изданието, базирана на идеите на руската семиотична школа, популярна от десетилетия и у нас, е, че народните традиции, в случая славянските, са организирани чрез кодове – системи от условни знаци, които в своята цялост изразяват духовния профил на дадена общност, нейния светоглед. Списанието “Кодови словенских култура” продължава хубавата традиция на семиотичните изследвания на славянската старина и балканския културен кръг, осъществявани с особена интензивност през 70-те и 80-те години в двата центъра на руската школа – Москва и Санкт-Петербург. Създателите на новото издание смятат, че основаната върху лингвистическия (от Сосюр до Якобсон) и антропологическия (Клод Леви-Строс) структурализъм методология в съвременната семиотика и етнология далеч не е изчерпала своите възможности за интерпретация на културните факти от славянската традиция и посредством него искат да разширят времевия и пространствен обхват на изледванията. В това отношение изданието е отворено както в географски обхват и в исторически план – за отношенията не само между отделните славянски култури, но и за аспектите на взаимодействие в балканистична и индоевропейска перспектива, така и в тематичен план – залага се на интердисциплинарните изследвания, включващи усилията на учени от различни направления – етнология, етнолингвистика, етимология, археология, история на религиите и др. Идейната база на създателите, основаваща се на известния тезис (най-точно формулиран от Н. И. Толстой по отношение на обреда1 ), че системата от знаци в една културна традиция е целесъобразно да се разглежда като сложен текст, построен в резултат на едновременното използване на различен тип кодиране – предметен (растения, животни, храна, костюм, накит, телесни части, покъщнина, оръжие), акционален (кода на действията), темпорален, локативен, числов, цветови и т.н. кодове, съпоставими и преводими един в друг, е превърната в издателска програма. Всеки брой на списанието “Кодови словенских култура” е посветен на разработването на един определен код от славянската културна традиция. Първият брой е посветен на важна част от фитоморфния код като подсистема на предметния – растенията в славянските култури. Темите са представени на руски и сръбски език от автори от Русия, Югославия и Словения и следват възходяща градация от конкретното към общото: от описанието на конкретни представители на флората към цялостно обобщение и сумарен поглед върху растителния свят. В работата си “Символика на дърветата в традиционната култура на славяните: трепетликата” Татяна Агапкина (Москва) предлага модел за систематична дискрипция (описание) на растенията в традиционната култура на славяните на примера на трепетликата. Моделът за такъв “портрет” (в нейната терминология тезаурус) на отделните флорални символи според нея би могъл да се приложи върху целия растителен и животински свят (подобно на издадената наскоро книга на А. В. Гура2 ). Александър Лома в сатията си “Две славянски названия за черната топола и Аполон като божествен огън” прави опит въз основа на етимологията на названието за черна топола (Populus nigra) в сръбския език – jаблан, и някои нейни свойства, да реконструира някогашната култово-митологична роля на това дърво не само в славянски, но и в палеобалкански и индоевропейски план. Мирям Менцей (Любляна) в работата си “Върбата – посредник между този и онзи свят”, изхождайки от словенските представи за върбата, която разделя тукашния и отвъдния свят, достига до славянската митологема за това дърво като световна ос. Андрей Мороз в статията си “Символика на ябълката в сръбските календарни обредни песни” анализира образа на дървото и плода в сръбския пролетен момински фолклор (т. нар. лазарски и кралички песни), сравнявайки го с руския сватбен фолклор. Две статии са посветени на символиката на бобовите растения (бакла, фасул, грах) и лука, зелето, орехите и гроздето в две традиции: на Анна Плотникова (Москва) “Баклата, фасула и граха в символиката на раждането и смъртта” и на Биляна Сикимич “Еротичната конотация на фитонимите в народните гатанки”. Втората работа предизвиква особен интерес: на примера на сръбските гатанки се показва преливането на смисли между две различни подсистеми на предметния код – фитоморфната и антропоморфната. В статията си “Чудесното дърво в народните песни на балканските славяни” Деян Айдачич разглежда както езическите (дърво на плодородието, на знанието, на живота и смъртта), така и християнизираните представи (райското дърво) у южните славяни. Ана Радин в “Растения за защита срещу вампира” хвърля светлина върху един специализиран функционален аспект на фитоморфния код. Интересната статия на Марта Биелетич “От девет братя кръв (фитоними и роднински термини)” анализира двустранното прекодиране в сръбската културна традиция между природния и социалния свят: от една страна, назоваването на растения с родствени термини (като сродници), а от друга – назоваването от невестата на роднините на младоженеца с названия, изведени от фитоними (т. нар. невестински имена). Този брой на списанието завършва с кратката работа на Любинко Раденкович “Растенията в Модела на света”, където се прави обобщение за ролята на растителния свят като елемент на славянската космология. Вторият брой на списанието “Кодови словенских култура”, озаглавен “Храна”, е посветен на кулинарния код, т.е. на славянските представи за храната и питиетата. Броят се открива с работата на Анна Плотникова (Москва) “Символика на названията на кравая в календара на балканските славяни”, в която е направена систематизация на типовете и символиката на названията на обредните хлябове в южнославянския календар – по празници, по мотиви, според стопанските сфери на живота. Марина Валенцова (Москва) в “Кашата в обредността на славяните” анализира семантиката на кашата и блюдата от варени зърнени култури в традиционните обреди от жизнения цикъл (раждане, кръщене, погребение, помен), календарната и трудовата обредност и народната медицина. Според нея кашата и варените зърна символизират плодовитост, богатство и ситост. Статията на Ирина Седакова (Москва) "Регламентация на поведението на бременната: храна и питиета” е посветена на символиката на славянските вярвания и забрани при храненето на бременната жена, чиято цел, според нея, е да осигурят успешно раждане и предопределят раждането на нормално дете, без аномалии, т.е. “да моделират цялостност на детето”. Татомир Вуканович в “Светото причастие” разглежда проекцията на християнския ритуал в песните, вярванията и обредността на сърбите. Люпчо Ристески (Прилеп, Македония) в работата си “Светите трапези на митичните същества от онзи свят” прави преглед на обредността, свързана с ритуалното поканване на празничните трапези на митични и демонични същества (самодиви, вампири), светци–покровители и предци–покойници. В статията си “Бележки върху кулинарния код на пролетните обреди и празници” Татяна Агапкина (Москва) прави интересен опит да дефинира “кулинарния код” и по-точно – приемането на храна като самостоятелен “език” на славянската календарна обредност на примера на пролетния празничен цикъл – Сирница, Великите пости, Великден. Според нея кулинарният код – редуването на “блажене” с “постене” и употребата на червени яйца и обредни хлябове на Великден за отговяване символизира обновлението на природния и жизнения цикъл у славяните. Татяна и Виталий Зайковский (Солун, Гърция) в обширната си работа “Nourriture de passage. Гранично – преходни функции на храната в народните култури от балкано – източнославянския регион” също правят интересен опит да дефинират “кулинарния код”, предлагайки термина nourriture de passage (храна на прехода) за обозначаване на обредната храна, представляваща важна част от преходните обреди (rites de passage) и “осигуряваща преминаването и/или прехода на пространствено – времевите граници”. Въз основа на източно- и южнославянски материал, сравнен с културния фонд на антична и съвременна Гърция, те анализират символиката във вярванията и обредността на т.нар. пихтия (пача), блюдата с печено месо, мед, масло, риба и обредните хлябове като задължителни компоненти на преходните ритуали. Голяма група статии във втория брой на списанието е посветена на кулинарния код във фолклорните текстове. Моника Кропей (Любляна) в “Храната и нейното значение в словенските народни приказки и разкази” на основата на словенската традиция анализира отношението между фолклорните и етнографските материали. Миряна Детелич в работата си “Клишето и формулата като средство за кодиране на костите и месото в народните приказки” изхожда от тезиса (формулиран още в работите на Вл. Проп), че приказката като жанр моделира посредством специфично кодиране доминантите в реалността, и на примера на руските и сръбските приказки показва кодирането на костите и плътта в мотивите за изпичането на децата, канибализма и търкалянето по кости. Биляна Сикимич в “Изяла го мацата” пише за “крадливата” котка, която краде млякото в южнославянските обредни и магически текстове и, сравнявайки го с детския фолклор у славяните, достига до някои общославянски формули на кулинарно кодиране и принципи за декодиране. В “Даряване на демоните с храни и питиета” Ана Радин анализира кулинарния код в отношенията човешки свят – демоничен свят на примера на анти-храненето в басните и ругатните. Интересната работа на Деян Айдачич “Храната на демоните с фолклорен произход и славянската литература от 19 век” дава своя принос към изследването на отношенията литература – фолклор. Анализирайки някои произведения на славянските писатели от миналото столетие, основно на представители на руската класика (Пушкин, Дал, Гогол, Данилевски), той показва как демоните (с фоклорен произход) се хранят с анти-храна, с “нечиста”, нечовешка храна, с човешко месо и кръв. Александър Лома в “Дървояди” развива своето тълкуване на етнонима Венеди за славяните в Античността като дървояди (хранещи се с жълъди), свързвайки го с Херодотовите Будини, които се хранели с шишарки. Сборникът завършва с две статии, посветени на традиционното славянско приемане на алкохолни напитки. Ясна Влаич–Попович в “Сърбохърватската оловина (старинно питие, сходно на бирата)” прави опит да реконструира един старинен, изчезнал в съвременността, модел за ритуална употреба на алкохолно питие, приготвено от овес и ечемик. В статията на Андрей Топорков (Москва) “Руското пиянство: символика и ритуални особености” се анализират ритуалните корени на руското пиянство въз основа на сведения на средновековни дипломати, пътешественици и историци. В третия брой на списанието, посветен на славянската сватба, концепцията на съставителите има най-сериозни теоретични основания. В него са включени работи, разработващи не само проблема за кодирането и прекодирането между различните символични редове в сватбения обред, представляващ “парад на всички знакови системи”3, но и вторичната употреба на преобразувания сватбен код (т.е. друг тип прекодиране) в останалите дялове на народната култура на славяните – в ритуалите от жизнения цикъл (раждане, кръщене и погребение), в годишния празнично-обреден цикъл, в карнавалната сватба, фолклорните текстове и т.н. Броят се открива с обобщаващата статия на Радост Иванова (София) “Сватбата като система от знаци”, чиято цел е “да открие “езика” на българската сватба, нейната знаковост”. Построяването на кодовите редове в сватбения обред е показано посредством символизацията на семейно – родствените отношения чрез обредните лица кум и старойко и техните обредни атрибути (сватбените хлябове, сватбеното дръвце и байрак). Символизацията на времето и пространството в сватбения обред е показано посредством пресичането на жизнения и природния цикъл и чрез пътя на сватбеното шествие, очертаващ прехода от “своето” в “чуждото” и завръщането в центъра, където се намира брачният чертог. На пространствените параметри на сватбения преход с неговите символично най-натоварени локуси – двата дома, черквата и кръчмата, се спира Ян Адамовски (Люблин, Полша) в работата си “Семантика и организация на пространството в сватбения обред (територия, пунктове, път)”, базирайки се в анализа върху полски етнографски и фолклорни материали. Анна Плотникова (Москва) в “Детето в сватбения обред на южните славяни” систематизира от етнолигвистична гледна точка народните названия за обредната фигура на детето, което се дава на сватбата у южните славяни, с цел невестата да роди по-скоро (с предпочитание към мъжкия пол). Тя изказва хипотезата за семантичния ред: кон – невеста – бреме (тежест) – дете. Следващите две статии са посветени на зооморфния код в сватбата, по-точно на орнитонимски мотивираното приравняване на семантично равнище на невестата с птица (най-често кокошка), едновременно с функциите на дар и храна. Анализират се фолклорни и етнографски материали от славянския (при източните и южните славяни) и балканския (при гърците) културен кръг. Татяна Зайковская (Солун, Гърция) в “Невеста – птица 1. Прелитане в отвъдния свят.” анализира връзката на невестата – кокошка със света на мъртвите, а Виталий Зайковский (Солун) в “Невеста птица 2. Communio – coitus” разглежда птицата (кокошка, патица) като ритуална храна в сватбения обред, с която е свързана и еротична конотация. Татяна Агапкина (Москва) публикува статия, която отново анализира обредността, бележеща пресечната точка на жизнения и календарния празничен цикъл у славяните – “Сватбата в календара: пред- и постсватбените ритуали от годишния цикъл". Изследвайки моминските гадания, прехода на момите в обществото на пълноправните, пролетните празници, свързани с предбрачно общуване на младите и свобода в отношенията между половете, авторката показва как брачната тема (и сватбеният код) се превръща в добре развита ритуална подсистема, функционираща в рамките на календарния празнично–обреден цикъл. Елена Узньова (Москва) в статията си “Вторична ритуална употреба на сватбения реквизит у българите” изследва обредната употреба и вторичната символика, базирана на прекодирането, на сватбените предмети (пръстен, невестинско було и венец, венчални свещи, сватбено дръвце и байрак, части от сватбения костюм) в родилната, погребалната, стопанската и календарната обредност, в гаданията и народната медицина и други дялове на българската народна култура. Българската културна традиция присъства в списанието и със следващата статия – “За един вариант на карнавалната сватба у българите” на Рачко Попов (София). Това е първото в българската етнология по-пълно описание и анализ на един кръг обредни действия, носещи характеристиките на карнавалната сватба, изпълнявани през Тодоровата седмица (на Чист понеделник, на четвъртъка – Въртолом или на самия Тодоровден) в Централна Северна България. Според автора т. нар. ялова сватба (наричана още толум), ергенска или въртоломеева сватба е сравнително ново явление в българската традиция, което на типологично равнище замества кукерската обредност и карнавалните сватбени елементи в нея, свързани с обредна травестия. Описаните материали от българската обредност са и чудесен пример за типилогичната употреба на сватбения код като цяло в народната култура. Следващите статии, базирани на материали от различни славянски традиции, доказват възможностите за подобно прекодиране. Ирина Седакова (Москва) в работата си “Матримониални мотиви в славянските родилни обреди” анализира, в светлината на представите за сватбата (брака) и символизацията на пола на бъдещото дете, славянската обредност и фолклор, свързани с раждането и кръщенето на новороденото, както и магическите пожелания за навременния му и плодовит бъдещ брак. Сватбените елементи в погребалните обреди изследват Оксана Микитенко (Киев, Украйна) в “Украинският обред сумне весiлля и неговите сръбски паралели” и Даница Джокич в “Посмъртната сватба на територията на южните славяни”, сравнявайки южнославянските материали за погребението - сватба с украинската и влашката погребална обредност от Източна Сърбия. Редица статии от списанието са от областта на славянския фолклор. Любинко Раденкович в “Демонската сватба” показва друг тип вторична употреба на сватбения код в славянските традиции, разглеждайки структурата на южнославянските предания за човека като участник в сватбата на демоничните същества. Въз основа на южнославянски фолклорни текстове (известни и от българската традиция) за “ненаучената” булка, Биляна Сикимич в “Неуката невеста” предлага реконструкция на славянския сватбен обред, чийто предметен код според нея биха могли да бъдат станът и тиквата, а локус – бунището. На ритуалната основа на най-важните мотиви в една сръбска балада – майчината благословия, сватбената риза, магическото зашиване на отровни билки, е посветена работата на Зоя Каранович “Обредната функция на сватовския дар и благословията в баладата на Вук Караджич “Женидба Лаза Радановиhа”. На анализа на сръбските епически песни за сватба с изпитания и препятствия е посветена статията на Александър Лома “Женитбата с препятствия и войнската инициация”. Авторът търси ритуалния контекст на този фолклорен жанр от сръбската традиция в инициационната обредност и митологичните представи на индоевропейските военнизирани дружини на младежите. Последните две статии от третия брой на списанието са теоретични обобщения. На базата на изследването на южнославянските сватбени песни като апелативни поетически жанрове Деян Айдачич в “Жанровете на сватбените песни” прави опит да изведе факторите, които определят отношението код – жанр. А в статията на Алберт Байбурин и Георгий Левинтон (Санкт-Петербург) “Код(ове) и обред(и)” се систематизират теоретичните постановки на руската семиотична школа върху различните типове кодиране във вторичните семиотични системи и специално в ритуала като техен синтез. Етнолозите, изучаващи народната култура на славянските народи, държат вече в ръцете си първите броеве на едно сериозно научно издание. Авторитетният състав на редакцията и международният й характер са гаранция, че всеки следващ брой ще задълбочава анализа и теоретичните търсения на авторите, занимаващи се с изледването на славянските традиции. Можем само да пожелаем присъствието на българската народна култура – и като материали, и като фокус, концентриращ интереса и усилията и на българските автори, да се разширява. Очакваме с нетърпение следващия, четвърти, брой на списанието, посветен на антропоморфния код – символизацията на човешкото тяло в славянските култури.

Бележки

1. Толстой, Н. И. Из “граматики” славянских обрядов. – В: Труды по знаковым системам. Тарту, 15, 1982, 57-58.

2. Гура, А. В. Символика животных в славянской народной традиции. Москва, 1997.

3. Топоров, В. Н. Первобытные представления о мире (общий взгляд). – В: Очерки истории естествено – научных знаний в древности. Москва, 1982, с. 18.