Пројекат Растко : Бугарска

Радост Иванова

Още веднъж за косовския епос и неговата употреба

В началото на февруари 1999 година бях поканена да участвам в поредната сбирка на двегодишния цикъл от разговори "В името на културата! Разговори за културата" в Белград. Те бяха организирани от Центъра за културна деконтаминация и Библиотека ХХ век и бяха посветени на темата "Епос, мит и нация". За отправна точка на разговора послужи новото издание на книгата на Миодраг Попович "Видовдан и часни крст" (Белград, 1998, Библиотека ХХ век, редактор Иван Чолович). На тази среща, на която присъства и самият автор, бе отбелязан третият пореден нов живот на книгата. За първи път тя излиза през 1976 г., след което още същата година е преиздадена, за да се превърне наскоро след това в библиографска рядкост за десетилетия.

Коя е причината тази книга още с излизането си на бял свят да стане бестселър в научните среди на Белград и да получи отглас в Загреб, Сараево, Прага, Варшава... И днес, в края на века, толкова години след появата й, да бъде отново актуална?

Ако трябва да дам съвсем кратък отговор на този въпрос, то смятам, че това е преди всичко нетрадиционното мисленe на автора, професор по литературознание и "литературна археология" (според собственото му определение), по проблемите на косовския епос и на косовската идеология, която днес отново е "на мода" в обществения живот на страната. Тя изплува на повърхността заедно с процесите на разпадане на бивша Югославия и особено след острите сблъсъци между сърби и албанци в Косово. Заради различното си отношение към косовския епос, както самият автор призна на състоялите се разговори, много от неговите колеги и познати започнали да го избягват, лепили са му какви ли не етикети и го одумвали като автор, който лишава нацията от святост. Разбира се, изводите на М. Попович тежат, защото не са просто декларирани, а са защитени чрез сериозен и аргументиран анализ. Даже и тогава, когато не можем напълно да приемем едно или друго негово схващане, много по-трудно е да го отхвърлим.

Всъщност книгата на М.Попович разглежда проблема за произхода, развитието и разпространението на косовския епос. Този проблем сам по себе си го довежда до въпроса за отношението между историята и мита, между езичеството и християнството, до проблема за използването на древните символи и още много други проблеми, които по същество дават отговор на въпроса какво представлява косовската идеология или косовският мит въобще. Във всички случаи неговите разсъждения провокират мисленето. Това именно ме накара да се върна още веднъж към проблемите на косовския епос, след като вече съм писала по въпроса за спецификата на неговия историзъм, за неговите герои, за връзката и отношението му с класическия епос на Балканите (Кралимарковския ) и други (Иванова 1992:79-99). Тук ще се опитам, коментирайки текста на М.Попович, да изразя по-конкретно своето собствено виждане към поставените в книгата проблеми, моето съгласие или несъгласие с изводите в нея. Това ще бъде не само оценка на неговата книга, но и своеобразно продължение на собствените ми мисли и анализи. Те , от своя страна, трябва да доведат до отговор на въпроса дали косовският епос е нужен на сръбския народ и как той се използва в обществено-политическия живот днес.

Един от същностните въпроси, на който се спира М.Попович, е въпросът за отношението на косовския епос към косовските събития. Още в началото авторът припомня, че първият, който прави ясна разлика между историята и мита в него, е Вук Караджич в началото на 19 век. При натрупалите се знания вече почти два века след Караджич никой не се съмнява в митологичния подход на косовския епос към действителността.Задачата, която си поставя М.Попович обаче е да покаже чрез конкретни примери как е протичал процесът на митологизация на историческите личности, как по време на този процес се стига до амалгамата от езичество и християнство. Решаването на тези проблеми според него води до проникване в тайната на същността на косовския мит от сръбската юнашка поезия (Popovic 1998:19).

Въпросите за характера на косовския епос, за митологизацията на събитията и героите, пронизват съдържанието на цялата книга. Според автора появата на песните от косовския епос най-общо казано е израз на частично отчуждение от християнството и връщане към старата вяра и нейните празници, между които е и Видовден. Това свое твърдение той илюстрира най-детайлно чрез образа на Милош Обилич, противопоставяйки го на княз Лазар.

Още в първата глава М.Попович много изчерпателно проследява появата на двата централни образа - на княз Лазар и на Милош Обилич. Сведенията, които той цитира, разкриват княз Лазар като култов герой, който фигурира във всички християнско-религиозни култови творби. Както твърди авторът, всеки от тези писмени източници се придържа към историческите факти по свой начин, в духа на жанра, към който принадлежи. Така се формира образът на християнския светец и мъченик. Лазар загива в деня на косовската битка, защото се е предопределил за царството небесно. Или подобно на митичните юнаци от прастарите юнашки епоси, той е обречен на вечността (Popovic 1998:42). Така образът добива и някои митични черти. Но, както пише авторът, това не е само християнска митология, но и верска митология въобще. Защото и ислямските книжовници от онова време славят смъртта по време на борба срещу неверника, която ще им отвори вратите на вечния живот (Popovic 1998: 24). В този смисъл напълно приемам схващането на М.Попович, че образът на княз Лазар се гради върху историческа личност, около която се създава героико-мъченически култ.

Вярно е, че християнската идеология на песните от косовския епос отстъпва на езическата. Но тук е и разликата между култовите съчинения за княз Лазар, които се появяват изключително в християнско-църковна среда, и косовския епос, който се създава от епическите певци и разпространява по събори и празници сред народа. Самото възникване на епоса в народна, или както се изразява Попович, в патриархална среда, предполага спазване на традицията на жанра. А по онова време тя е твърде жива и силна. Което ще рече, че когато става дума за създаване на юнашки песни, те задължително следват закономерностите на вековната епическа традиция. Юнашкият епос, както е добре известно, има своя гледна точка към събитията, и тя е - прославата на юнака и неговите героични подвизи. Затова в култовите съчинения централен образ е княз Лазар - християнският светец, мъченикът, а епосът поставя в центъра на повествованието героя - Милош Обилич.

За разлика от сравнително ясната картина около образа на княз Лазар, истината за Милош Обилич спира до констатацията, че нито историята, нито ранните сръбски култови съчинения познават такава личност. На въпроса кой е Милош Обилич, М.Попович отговоря така:"В противоположност на Лазар, около историческата личност на когото се създава героико-мъченически култ, историята не познава Милош Обилич, нито пък в ранните сръбскославянски източници за косовския бой се споменава за неговия подвиг" (Popovic 1998:42). Заслугата на М.Попович е, че разкрива онези пътища, посредством които образът на героя се появява в сръбското народно предание едва през втората половина на 15 век. Това са преди всичко турските писмени източници, а след тях и някои християнски съчинения на италиански, руски, български и др. книжовници. Накрая обаче, както самият автор признава, остава открит въпросът дали изобщо Милош Обилич е съществувал или е измислен от турското предание, на което той е бил необходим в качеството си на проклет неверник и коварен убиец на султан Мурад, за да се спаси юнашката чест и достойнство на султана.

Анализът на М.Попович за образа на Милош Обилич би могъл да се допълни от сведенията, които дават устните предания и песни за него. Те го характеризират като герой с необикновен произход, подобно на Марко Кралевич. Неговото презиме според преданието идва от това, че след раждането си Милош е бил закърмен от кобила (оттук и Кобилич или Кобилович). Друго предание разказва, че е закърмен от вила. Има и песни, според които Милош е роден от Яна девойка, овчарка в планината, която го е заченала от змей. Другаде се коментира презимето на юнака, което се свързва с гигантските размери на майка му и нейните гърди. Според предание, записано от Вук Караджич, цар Стефан (Душан) бил впечатлен от необикновената сила на малкия Милош и го проследил до дома му. Там той става свидетел на следната картина: майка му меси хляб, прехвърлила дясна цица през лявото рамо и лява - през дясното, а Милош суче отзад. Тогава царят рекъл: "Меджер обила (велика) маjка родила обила jунака!"(Много голяма майка родила голям юнак). Царят отнел Милош от майка му, отвел го в своя двор и оттогава се нарича Обилич (Петровић 1970:203-205).

В българския юнашки епос Милош (Сърбин) е един от побратимите на Крали Марко, който с хитрост погубва Арватка девойка, забранила на младите да се женят (Български юнашки епос 1971: 285-290). Среща се и в други сюжети, където основният патос са юнашките сватовства и сватби.

В песента за косовския бой Милош е представен като един от зетьовете на княз Лазар, към който князът се обръща за помощ в борбата с войските на турския султан. Епическият певец въвежда героя в княжеско обкръжение посредством пира на княз Лазар в навечерието на косовската битка. Натъкваме се на традиционната юнашка трапеза. Много показателно за тази трапеза е, че тя е част от епическия етикет. Това се потвърждава и от факта, че вечерята е непозната на култовите съчинения за княз Лазар, възникнали непосредствено след косовската битка. Начело на трапезата е княз Лазар. Отдясно му е Юг Богдан с деветте си сина, а отляво - Вук Бранкович. Мястото на Милош Обилич, известен със своето юначество, е на срещуположната страна, където са и другите владетели: Косанич Иван, Топлица Милан. Княз Лазар вдига наздравица със златна чаша (златен пехар) и се обръща към Милош с думите: "Здрав Милошу, вjеро и невjеро!". Поставеният наравно с другите владетели Милош бива унижен и реагира на обидата с клетва, че ще убие султана и ще докаже своята вярност (Караджић II 1969:196, N 49-III).

М.Попович тълкува обръщението на княз Лазар към Милош Обилич повече на религиозна, отколкото на морална основа, а именно, като израз на борба между християнската и езическата вяра: "Песента в действителност прераства в поетично синтезирана полемика между християнския светец, княз Лазар, и митичния герой Милош Обилич, между обожествения феодал и християнизирания езичник, новия господар цар Лазар и стария бог Вид в ново, християнско издание" (Popovic 1998:120). Свеждайки конфликта в навечерието на косовската битка между двамата герои до полемика между новата и старата вяра, авторът по-нататък ще заключи, че и в песента, и в реалността борбата против турците ще обедини за минута църквата и дивите сръбски войни (Popovic 1998:121). Оттук нататък вече верската полемика прераства и в етична, което според автора е чест случай при сблъсъка между различните религии" (Popovic 1998:121).

Струва ми се, че интерпретацията на Попович по отношение на конфликта между старата и новата религия е преувеличена. Веднъж приет в лоното на епоса, княз Лазар от християнски светец се превръща във войн и подобно на останалите владетели-войни, той става един от юнашката дружина, която трябва да се бори срещу чуждия окупатор. Това го изисква епическата парадигма, на която без съмнение оказва влияние християнската вяра. В този смисъл юнашката дружина е по-скоро обединена от новата вяра срещу иновереца, външния, турския агресор, отколкото да ги разединява собственото им верско различие. А сблъсъкът между княз Лазар и Милош Обилич е стимулатор на сюжетното действие, което ще направи по-нататък от унизения неизвестен юнак храбър сръбски войн.

В друг вариант на песента снизяването на героя чрез упрекване в невярност се подготвя още от мястото на Милош на трапезата. Подобно на Груйо мало дете от песните за Крали Марко за него няма място между другите юнаци:

... сви се jунаци редом поредише,
Милош, каже, доле на дно совре... (Српске народне умотворине 1 1984:234, N 463)

С това, че княз Лазар поставя Милош на края на трапезата и че го нарича пред всички "вjера и невjера", фактически подлага на съмнение неговата храброст и юначество. Този момент е аналогичен на мотива за въвеждането на Груйо мало дете в средата на доказалите своя престиж герои от епическите песни за юнашки сватовства. Поставен на трапезата при децата, Груйо трябва да премине през едно или няколко изпитания, за да заслужи кралската дъщеря, т.е., мястото си на равностоен партньор на трапезата. Нищо чудно, че сюжетът на песента за косовския бой върви по утъпканите пътеки на епическия модел. Снизяването на Милош чрез обидата с мястото на трапезата и наздравицата на княз Лазар става по-нататък двигател на сюжетното действие. Погубването на турския султан се превръща в негово изпитание за вярност.

Историческите събития помагат на песента да намери своя специфичен път на развитие, като изпълни старите епически схами с ново съдържание. Умело приспособявайки смисъла си към новите реалии, сюжетната линия намира своя modus vivendi в съвпадението между деня на косовската битка (15 юни) и Видовден.

Денят на Лазаровата смърт - 15 юни 1389 г. - е известен сред сърбите като Видовдан. Под това название той наистина не се среща в старите християнски календари, но вместо в тях, в края на 18 век това название за деня се появява в записаните от Вук Караджич народни песни от 1815 г. (Narodna srpska pjesnarica). М.Попович прави задълбочен анализ на произхода на Видовдан у сърбите и връзката му с косовската битка (в раздела "Бели Вид").Неубедително и неприемливо е според него тълкуването, че след приемане на християнството това название идва от католическия календар, според който на 15 юни се празнува св. Вит - християнски светец и мъченик, който лекува болни и луди. Отхвърляйки това тълкуване, Попович допуска, че тук по-скоро става дума за някакво митично същество. Целият му анализ по-нататък утвърждава убедително идеята за връзката на Видовден със Световид или Свантовит - върховно соларно божество не само на северозападните славяни, но и на сърбите и хърватите, бог на изобилието, светлината и войната. И докато връзката му със светлината и изобилието е очевидна (празнува се около деня на лятното слънцестоене и в края на жътвата), то воинската част от култа към Вид е по-неясна. Попович я свързва с някои обичайни действия и игри, изпълнявани на този ден, като например състезанията по надхвърляне между момците и др. подобни. Затова авторът допуска, че предците на сърбите са продължавали да славят своя езически бог, независимо че на този ден православно-християнската църква празнува пророк Амос. Нещо повече, култът към Вид все повече се изменя по посока на войната и юначеството. "Като се има пред вид, че сърбите и преди, и след Косово са били склонни към воюване, онзи дял от култа към Вид, който се отнасял към жътвата и изобилието, с времето бива потиснат, а на преден план излиза култът към героичния родоначалник (Popovic 1998:84-85). Попович отива и по-нататък: "... Свързвайки косовската битка с неговия ден (Видовден - б.а. - Р.И.), народното предание е дало и на самия мит нов, оптимистичен импулс; внесло е в него вяра в победата и на този свят, а не само в някой друг, по-висш, както е в сръбските слави и похвали на княз Лазар" (Popovic 1998:85). Тук става дума за християнскорелигиозното тълкуване на събитията, според което предопределилите се за царството небесно загиват в деня на битката, докато предопределените за подземното царство оцеляват.

Като изразявам напълно позитивното си отношение към изводите относно Видовден и Вид, чийто култ израства върху основата на върховно езическо божество на изобилието и светлината, искам да допълня, че българските материали дават по-ясни и убедителни данни за воинските черти на неговия култ. Една от тях е например вярването, че Видо или Видьо, както е известен Вид у нас, предпазва от градушка и в качеството си на "градушкар" той вече е и воин-защитник (Маринов 1914: 488).

Ако трябва обаче да търсим истински героичен компонент в култа към Вид, според мен той се утвърждава едва по-късно, в резултат от съвпадението на косовската битка с Видовден. Това съвпадение става сюжетообразуващ фактор в песента за погубването на турския султан Мурад от Милош Обилич, а защо не и на целия косовски цикъл от песни. За това спомага мястото на този ден в народния календар, и по-точно - вярванията и практиките с очите и виждането, които имат отношение към отговора на Милош след обидата на княз Лазар, че той е изменник:

Сjутра jесте лиjеп Видов-данак
виђићемо у полу Косову
ко jе вjера, ко ли jе невjера.

Караџић 2 1969:197

Значението на Видовден като ден на грижа за очите и виждането във физическия смисъл на думата се разширява и в духовната сфера. А смисълът на духовното виждане не е чужд на Видовден и на нивото на вярванията и обредите, и по-конкретно - на любовните гадания за женитба. Свързването на този ден с историческото събитие обаче многократно разширява неговото значение. Този нов, разширен смисъл се връща като бумеранг върху Видовден и внася своите корективи върху древната семантика на празника. Така той се превръща в ден на цялата истина или на всички истини.

От друга страна, косовската битка дава своя принос в идейната обосновка на някои нови вярвания и обреди. На този ден започват да се изпълняват народни песни с героично съдържание със съпровод на гусла, а от 1913 г. се прави помен за загиналите войници и др.подобни. Така Видовден от ден с лечебни практики за очите и виждането еволюира в ден на духовното "виждане" в най-широкия смисъл на думата, както и в ден за помен на загиналите войни въобще.

Веднъж свързала своя смисъл с Видовден, песента не спира дотук. Тя търси и намира причинителя на недоверието. Злощастният избор пада върху Вук Бранкович - зет на княз Лазар и съпруг на дъщеря му Мара. След като е научно доказано, че предателството на Вук Бранкович не отговаря на истината (Ruvarac 1887), възниква въпросът, защо именно той попада под ударите на съдбата и става жертва на песента.

Според Р.Михалчич изворите, с които разполагаме, дават малка надежда да се отиде по-далеч от примамливи предположения. Той смята обаче, че едно от тях е доста убедително. Вук Бранкович е най-изтъкнатата личност, преживяла косовския погром. Следователно той не се е определил за царството небесно така, както е направил Лазар. Във всеки случай е изневерил на идеалите на автора на култовите съчинения за княз Лазар. По този начин се е създала благоприятна основа за появата на съмнение в правилното поведение на Вук и в крайна сметка за възникването на мотива за клеветата и предателството. Личното становище на автора е, че този мотив не би могъл да се свърже със слабо известна личност (Мihaljcic 1984:191-234)

Разсъжденията на Р.Михалчич според мен са в правилна посока. Струва ми се обаче, че преди Вук да стане обект на внимание от страна на авторите на средновековните летописи, той вече е занимавал творческото въображение на епическия певец. Защото изборът му се дължи преди всичко на традиционната представа за самия Вук като противник. А тази представа намира израз най-вече във връзката, която се прави между личността и неговото име - Вук. Вълкът за южните славяни е животно с подчертано демонична характеристика.Затова народните вярвания го представят като демон или може би божество от долния, подземния свят (Кулишић 1970:82-83). Вероятно в този смисъл певческата традиция е разширила демоничната характеристика, добита чрез името, и върху делата на Вук Бранкович, приписвайки му клеветата и изменничеството. Освен това фактът, че не загива на Косово, може да се обясни от фолклорна гледна точка отново с името му, като се свърже с вярването за предохранителната му функция. В семейства, в които децата не траели, умирали, новороденото се именувало Вук с увереността, че по този начин то ще оцелее (Кулишић 1970:83).

За утвърждаването на Вук Бранкович като клеветник и предател е спомогнало и християнскорелигиозното тълкуване на събитията, според което предопределилите се за царството небесно загиват в деня на битката, докато предопределеният за подземното царство оцелява.

На основата на всички тези представи и вярвания песента очертава Вук Бранкович като отрицателен образ. На него противостои историческата личност - популярният владетел и опитен пълководец. Въпреки това образът му не би имал такова място в косовския епос, ако не беше необходим на сюжета за изграждането на образа на косовския герой Милош Обилич. Първоначално обиден и унижен заради клеветата на Вук Бранкович, Милош доказва своята вярност към княз Лазар, съответно към сръбския народ. И тук епическата творба използва един обикнат традиционен похват - противопоставянето на двамата герои, за да възвеличае подвига на единия от тях. Героичният образ на снизения до изменник и предател Милош би могъл да изпъкне само на фона на отрицателния образ на Вук Бранкович по логиката на стереотипното мислене чрез бинарни опозиции, наследено от мита.

Освен това, за да бъдат двамата герои сравними величини, песента си позволява още едно своеволие - да доближи Милош по родство до княз Лазар, като го направи негов зет, съпруг на дъщеря му Велислава. Отношенията на родство и побратимство между юнаците в епоса са обичайно явление, имащо своите корени в етапа на възникването му - разложението на родовообщинния строй. Иначе поставянето на един обикновен владетел, какъвто е бил Милош според епоса, срещу изтъкнатия пълководец и родственик по сватовство на княз Лазар Вук Бранкович би нарушило епическия етикет и не би довело интригата помежду им до очаквания ефект. Нещо повече, предизвиканата реакция от страна на Милош Обилич - погубването на турския султан - на фона на епическото действие не е нищо друго, освен форма на изпитание, която има за цел да изравни по-нискостоящия герой (Милош) с имащия високи позиции (Вук). При равностойни партньори колкото по-ниска е очаквана да бъде постъпката на Милош в началото, толкова по-възвисена изглежда тя накрая; толкова по-безстрашен и героичен е неговият подвиг - убийството на турския султан Мурад. И толкова по-долно и непочтено е поведението на Вук Бранкович, колкото повече неговите владетелски титли противостоят на неочаквано ниския му морал.

Процесът на превръщане на Милош Обилич от незначителен владетел, чието място е там "доле у дно совре", до пръв герой на косовската епопея, е процес, аналогичен на "ставането" на гхроя в Кралимарковия епос. Но "ставането" тук, като използва стереотипните модели на архаичните епически творби, приема нови квазиисторически форми. Независимо от това, че митът е отстъпил на реализма, натурализма и християнската идеология в повествованието, той се проявява като начин на възприемане и осмисляне на историята, като претворяването й в сюжети и мотиви, аналогични на митологичните. Непознаването на епическите закономерности и развойните фолклорни процеси неведнъж е превръщало епоса в хлъзгав терен за историците. Не е достатъчно да се вземат под внимание само фантастичните, видимо нереалните моменти в песните, както и общите места във фолклора, за да се съди за степента на историческата достоверност. Както показва песента за косовския бой, този скрито митологичен подход към историята играе съществена роля във фолклорно-творческия процес, подчинява и видоизменя историческите събития и личности, моделира ги по древни образци и подобия. Към това трябва да прибавим още и християнскорелигиозната форма, за да възприемем епическите творби на косовския епос като типичен продукт на средновековната фолклорна култура.

За извисяването на Милош Обилич до герой на косовската битка особено значение има е неговата трагична гибел. Смъртта на юнака в юнашкия епос по време на двубой по принцип е отстъпление от епическия модел, тя противоречи на епическите принципи. Но това, което не допуска идеологията на мита, бива оправдано от християнскорелигиозната идеология. Защото, след като погубва турския слутан, Милош успява да се спаси. Но мисълта, че не е потъпкал неговата ислямска вяра, го връща отново при цар Мурад, за да му сложи свински ботуш (сланина) в устата или да му стъпи на врата. Заради гаврата с вярата на своя убит противник Милош си навлича божието наказание. Идеята за греха е обща и за преданията, където тя намира по-детайлна разработка (Огнянова 1970:152-153).

Така от една страна смъртта на Милош е исторически оправдана с предателството на Вук Бранкович, а от друга - със собствения му героизъм, който християнската идеология довежда до отрицание чрез идеята за греха. В този смисъл както героизмът на единия, така и предателството на другия прерастват в "косовска идеология". А Вук става персонификация не само на косовската невяра, но и персонификация на всички предатели, тип предател въобще (Mihaljcic 1984:323-324).

Историзацията на епоса не е еднопосочен процес. Той не търси опора само назад в митологичното минало. Неговите ориентири са насочени и към съвременността, и към бъдещето. Ето защо този процес сполучливо се вписва и в народния календар, като разширява и осмисля идейно-исторически неговите архаични смисли и значения, дава свой принос в идейната обосновка на някои нови обреди и вярвания. На Видовден например оживяват преданията за Косовската битка в разказите за косовските юнаци и чрез изпълнение на песни със съпровод на гусла. Иначе на този ден не се пее, не се играе и не се правят веселби. Има също вярване, че в навечерието на Видовден "у глухо доба ноћи" всички реки за час потичали червени като кръв заради загиналите на Косово. Преосмислят се в исторически аспект и някои стари вярвания като това, че на Видовден кукувицата престава да кука за загиналите косовски юнаци. А от 1913 г. води началото си правенето на помен за загиналите войници в периода 1912-1913 г. и се раздава ядене и пиене за техните души (Петровић 1970:65-66). Така Видовден от ден с лечебни обреди и практики еволюира в ден за помен на загиналите войни въобще.

В главата "Крст часни" М.Попович посвещава специално внимание на кръста и неговата символика. Според автора в косовския епос той се явява като архетипен, а не като християнски символ. Наистина е доказано, че още преди появата на християнството кръстът е съществувал като верски символ (Popovic 1998:133). Като символ на победата според Попович честният кръст е заменил кръстовидния идол на сръбския героичен родоначалник (Popovic 1998:137). Той се носел начело на войската наравно със знамето, или върху плата на знамето е имало изрисувани кръстове. Без да съм правила специални проучвания, смятам, че кръстът, отнесен към един нов епос, какъвто е косовския, не би могъл да бъде пряк наследник на кръстатия идол. Поне в каталозите на Българския юнашки епос кръстът не се среща в нито една юнашка песен и следователно не може да бъде компонент на класическите епически парадигми. В такъв случай бих приела кръста в косовския цикъл от песни по-скоро като един от християнските символи, отколкото като наследник на кръста - архетип. Или поне дотогава, докато някой по-убедително докаже противното.

Последната част от книгата - "Видовдански култ" - засяга принципно важни проблеми - това са проблемите за използването на видовденския или косовския култ в социално-политическия живот на сърбите. Като се позовава на борбата на сръбския народ за освобождение от турската власт, която всъщност е и борба за събаряне на феодалната система, Попович поставя въпроса за историческото движение напред към нови обществени формации, при едновременното съживяване на архаичното, същинско ретроградното съзнание (Popovic 1998:155). Всичко това той обяснява с архаичното мислене в кръг (кружно мишлене), което има за своя опора абсолютното начало (Popovic 1998:154). Това, разбира се, в известен смисъл не може да се оспори, защото моделите на митологичното мислене имат невероятна устойчивост и силно влияние върху живота и културата на народа, оттук и върху отделния човек. А човекът се осъзнава като социално същество чрез добиване на знания за социалната група, към която принадлежи. Какво е всъщност фолклорът, ако не знание за своя род и неговите културни ценности? Традиционната култура, и в частност фолклорът, идват до нас чрез своите модели и стереотипи, един от които е мисленето чрез бинарни опозиции: "живот - смърт"; "смърт - живот", обединени от триадата "живот - смърт - нов живот". Колкото и да изглежда идентична с "кръговото мислене" на М.Попович, тази триада не се покрива с него. Тя съдържа един нов момент - движение нагоре. Защото след смъртта отново настъпва "живот", но за разлика от първия член - "живот", третият член е "нов живот", което променя посоката на движение: назад, но и нагоре! Така движението вече не е кръгово, а спираловидно, което означава, че всяко нещо ново е добре забравено старо, но на една по-висока степен от развитието, един по-нов етап от историята. М.Попович "обвинява" своите войни езичници, че отиват на бой за някаква златна свобода, а нямат представа за по-широките обществено-политически перспективи на въстанието (Popovic 1998:154). Независимо от това, те все пак се осъществяват и резултатът от тях е изненадващ за автора:

"Пътищата на историята са чудни - пише М.Попович. - Понякога се върви напред, към нови обществени формации, при едновременното съживяване на архаично, същинско ретроградно съзнание. Така е било и при сърбите във въстанието от 1804-1815 год. От една страна те са били между първите съборили феодалните бариери и открили перспективите за развитие на модерно гражданско общество, което в течение на 19 век ще бъде изградено върху развалините на османския феодализъм. От друга страна, именно в началото на този процес се стигна до възраждане на езическото съзнание, чиято героика наистина стимулира самата революция, но също така доведе и до сурова разплата между противниците; до ненужни кръвопролития и при едната, и при другата страна..." (Popovic 1998:155-156).

Всъщност този цитат сам по себе си показва, че пътят за връщане към "абсолютното начало" се коригира ют социокултурната реалност, която налага своята траектория на движение не само назад, към свободата, но и нагоре, към ново социално устройство, към по-модерно общество. Затова не е чудно, че перспективите на такова развитие не могат да бъдат точно предвидени от когото и да било (включително и от най-образованите). Ясна е само посоката. Колкото обществото се е отдалечило повече от изходната позиция, толкова движението към нея става по-трудно или дори невъзможно, а нагоре - по непредвидимо. И толкова по-големи са катаклизмите в обществото като цяло и сред хората поотделно. Затова и аз ще се присъединя към думите на историка Фернан Бродел: "Провалът на прогнозите и планираните мерки парадоксално винаги успокоява и облекчава, тъй като в противен случай би се оказало, че можем да напишем историята предварително" (Джордано, Костова 1997:142).

В светлината на казаното не мога да се съглася с М.Попович за определението на участниците във въстанието, а и във всяка революция, като "пагани, архаични луди" (Popovic 1998:153), а използването на древните символи - като отглас от "архаичне, суштински ретроградне свести" (Popovic 1998:155). Колкото и един народ, едно общество да има усещането, че се е отърсило от своята архаичност и традиционност, от митологичното си мислене, и е на път да влезе или е влязло в модерната цивилизация, то, съзнателно или не, носи наследените от миналото културни модели и стереотипи. Те са онази своеобразна "формула на безсмъртие" (по Св.Захариева), която му създава чувството за минало, за история, за собствена култура и почва под краката.

Такава една формула на безсмъртие е и самият косовски епос. Защото като модел на творчество и поетика косовският епос е носител на вечното, непреходното, на онези черти, които са присъщи и на класическия епос на Балканите, а и на всяко епическо творчество въобще. От друга страна обаче, той е ограничен пространствено и времево. Това го прави носител на различното, етнорегионалното в рамките на балканската общност.

Неслучайно днес, когато е нарушено политическото равновесие на Балканите, се създават условия да изплува на повърхността различното, етнорегионалното в културите. Разбира се, нормално е в период на криза, в какъвто навлезе Югославия от 80-те години насам, народът да потърси опора в своята историческа памет, в своята културна традиция, в своите исторически и епически герои. Първоначално културната традиция беше използвана за да обърне внимание на масите към националните проблеми. Такъв бе случаят с честването през 1987 г. на 200-годишнината от рождението на Вук Караджич - човекът, който пръв използва традицията за доброто на сръбския народ. Благодарение на него днес>сърбите имат свой литературен език. Сборниците с фолклорни материали, издадени от него в началото на 19 век, разкриха пред Европа богатото културно наследство на сърбите и повишиха националното им самочувствие на прага на тяхната независимост след продължителната османска окупация. Честването бе съпроводено от поредица научни срещи в Югославия (включително и в България), научни и весникарски публикации, телевизионни предавания и др. (Naumovic 1994:103).

Със задълбочаването на кризата и разширяването на косовския проблем все по-често започна да влиза в употреба и косовският епос. Своеобразен връх бе честването на 600-годишнината от косовската битка през юни 1989 г. Тази битка бе обявена за най-значителното събитие в духовната история на сърбите, по време на която те търпят поражение срещу турците, но благодарение на епоса го тълкуват като духовна победа (Naumovic 1994:106-108; Prelich 1995:197-198). Оттогава до днес могат да се проследят различни начини за използване на косовския епос в политическия живот. През последното десетилетие той стана част от песните, лозунгите, речите на ораторите, рисунките по време на масовите политически движения. В митингите и шествията участват и актьори, превъплътени в главните образи от косовския епос. Лозунгите включват части от фолклорни произведения, осъвременени и адаптирани към политическата ситуация или политическите искания са изписани в десетосричен размер (размера на епическата традиция). В тях Косово е рана, сърце, свещена земя, душа, духовен център, Йерусалим, стена на плача, тъга и гордост и пр., и пр. Един от най-силните лозунги бе: "Ние ще дадем живота си, но няма да дадем Косово" (Prelich 1995:198). През март и април 1999 г. (когато бяха написани тези редове) българската телевизия излъчи кадри от антинатовски демонстрации в Белград, на които се виждаха демонстранти, носещи ликовете на косовските юнаци като икони пред религиозно шествие.

Така косовският епос, издигнат в ранг на национална идеология, стана неизменна част от политиката на страната. Ако направим една аналогия между употребата на косовския епос в миналото и днес, ще видим, че сръбските въстаници от началото на 19 век са го използвали като символ на свободата, като зов за борба против чуждия, мюсюлманския окупатор, т.е., като послание на вечни, непреходни ценности. Вместо това, днес югославските власти извадиха на повърхността различното, етнорегионалното, преходното в епоса, а именно - Косово и Видовден - за да го абсолютизират и превърнат в своя единствена ценност и националистичен зов за борба с "другите" сред самите себе си. Така употребата на косовския епос доведе до злоупотреба с неговата ценностна система като художествено творчество, до злоупотреба с неговите истински послания от миналото. И ако "обвиненията" на М.Попович към въстаниците от началото на 19 век не са съвсем справедливи, то пренесени в наше време те са напълно верни и адекватни на днешната ситуация в Югославия.

Означава ли всичко това, че сърбите трябва да се откажат от своя косовски епос днес, от своето културно-историческо наследство?

Разбира се, не! Учените - етнолози, фолклористи, историци и пр. - са длъжни да посочат неговото най-правилно и най-достойно място в съвременния културен и обществено-политически живот на народа, вместо да дават шанс на политиците да го превръщат в идейно-политическо оръжие за манипулиране на масите и за вкарване на страната в безсмислена безпътица.

В този смисъл книгата на М.Попович е ценен принос в науката и още по-ценен - за социалната практика.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Б ъ л г а р с к и ю н а ш к и е п о с 1971. Сборник за народни умотворения. Кн. 53. София.

Д ж о р д а н о, К., Д.К о с т о в а 1997. Реприватизация без селяни. За устойчивостта на една пагубна българска традиция. - Български фолклор, кн. 3-4, 130 - 143.

И в а н о в а, Р. 1992. Епос - обред - мит. София.

К а р а џ и ћ, В. 1969. Српске народне пjесме. Т. 2. Београд.

К у л и ш и ћ, Ш. 1970. Вук. - Српски митолошки речник, Београд, 82-83.

М а р и н о в, Д. 1914. Народна вяра и религиозни народни обичаи. - Сборник за народни умотворения, кн 28, с. 488.

M i h a l j c i c, R. 1984. Lazar Hrebeljanovic. Istorija - kult - predanje. Beograd.

N a u m o v i c, Sl. 1994. Upotreba tradicije - politicka tranzicija i promena odnosa prema tradiciji u Srbiji 1987 - 1990. - Kulture u tranziciji. Beograd, 95-120.

О г н я н о в а, Ел. 1980. От извора. Фолклорни студии. София.

П е т р о в и ћ, Т.Ж. 1970. Милош Обилић. - Српски митолошки речник. Београд, 203.

P o p o v i c, M. 1998. Vidovdan i casni krst. Beograd.

P r e l i c h, M. 1995. Revival of the Serbian National Myth (The Myth of the Battle of Kosovo) in Contemporary Public Speech in Serbia. - Ethnologia Balkanica. Sofia, 191 - 206.

R u v a r a c, I. 1887. O knezu Lazaru. Novi Sad.

С р п с к е н а р о д н е у м о т в о р и н е са Косова из рукописа Дене Дебелковића. Књ. прва. Лирске и епске народне песме. 1984. Приштина.

ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА КОСОВСКИЯ ЕПОС И НЕГОВАТА УПОТРЕБА (резюме)

След книгата си "Епос - обред - мит" (София, 1992), в която е посветено специално внимание на косовския епос, авторката се връща отново към него, този път във връзка с книгата на Миодраг Попович "Видовдан и часни кръст" (Београд, 1998). Коментирайки текста на Попович, тя изразява своето виждане по поставените в книгата проблеми, своето съгласие или несъгласие с изводите му. С това Р.Иванова не само дава висока оценка на книгата, но и продължава разсъжденията си за историзма на косовския епос, за митологизацията на събитията и героите, за отношението между езичество и християнство в сюжетите и образите, за значението на Видовден и неговото утвърждаване в празничния календар на сръбския народ.

Особено място е отделено на проблемите за използването на видовденския или косовския култ в социално-политическия живот на сърбите - въпроси, които се третират в последната глава от книгата на Попович. Тези проблеми се свързват от Р.Иванова с употребата на косовския епос в днешния политически живот на Югославия, изтъква се злоупотребата с него. Според авторката учените са длъжни да посочат неговото място в съвременния културен и обществено-политически живот на народа за да не се дава шанс на политиците да го превръщат в идейно оръжие за манипулиране на масите и за вкарване на страната в безсмислена безпътица.