Пројекат Растко : Бугарска

Радост Иванова

Видовден у българите и сърбите

Видовден (15/28 юни) е един от не много известните и слабо проучени календарни празници. Една от причините за това е, че той не е познат навсякъде в България, а се е чествал само в ограничен кръг региони на западната й част като Годечко, Трънско, Брезнишко и др. Видовден е значително по-добре познат у сърбите. Както у едните, така и у другите в честването му са запазени следи от култ към езическото божество Видо или Видьо. Смятали го за един от четиримата градушкари: Герман, Въртоломей, Лисе и Видо. Явно по-късно те са се свързали трайно с християнския календар в съседни дни: св. Герман - на 12 май; св. Вартоломей - на 11 юни и св. пророк Елисей - на 14 юни (Маринов 1914:488; Српски митолошки речник 1970:65-66; Арнаудов 1971:231; Георгиева 1986:62-64).

Към представата за Видо или Видьо като градушкар насочват и някои обредни практики за предпазване от градушка. В Грбавач (областта Сврлиг) например е известна практиката когато трябва да се върне градоносен облак, да се изговаря името Виду (Петрович:1992:169). Вероятно пак с предпазна функция в Черна гора и Херцеговина в навечерието на Видовден е и паленето на огньове от слама и сухи клони пред къщите, които се прескачали от ергените и девойките, изговаряйки: "У име Бога и светого Вида" (Српски митолошки речник 1970:65).

Според В.Георгиева Видовден е във връзка със западния светец Вит, който е един от 14-те светци - закрилници в беда, към които християнските народи се обръщали за помощ. Като се позовава на чужди източници, тя приема, че този култ е пренесен в Западна България и по-конкретно в Брезнишко, от саксонците - католици, които през средните векове били рудничарите на Балканския полуостров.

В много по-голяма степен отколкото с предпазването от градушки Видовден е свързан с култа към слънцето. Както за дните на споменатите градушкари, така и за Видовден се вярвало, че на него слънцето се обръща за зима. Затова на този ден ставали много рано, преди да изгрее слънцето, та когато изгрее, да го видят как се завръщало назад, към зимата. "И за човека е хубаво да го види слънцето, когато се завръща, защото ще бъде здрав и весел"(Маринов 1914:488).

Най-често обаче срещаме сведения, според които Видовден е посветен на здравето на очите и виждането. В областта Граово в навечерието на Видовден поставят китка трендафил в дъждовна вода, събрана от листата на растението вида лугачка, с която след това лекуват болни очи (Георгиева 1986:62). Аналогичен е и случаят у сърбите, където на Видовден се бере билката видовчица , която е посветена на св. Вид и има неговото име, и с нея лекуват болни очи (Српски митолошки речник 1970:65). Лечението на очите е добре известно и в областта на Сврлиг, където тази билка има различни названия: видова трава, видовка трава, виденова трава, видовача, видовданка. Тук се различават два вида от тази трева: "мъжка" (синя) и "женска" (червена). "Потапят я във водата, най-често в чаша, и така я оставят на ведрина до сутринта, когато си измиват очите с нея, понеже вярват, че е особено лековита и прави добро на очите" (Петрович 1992:278). Пак в тази област в някои села в чашата, където е видовата трева поставят още и ружа-трендафил. Смята се, че ако такава трева пренощува във вода на месечина, е особено лековита. Важно е между впрочем с тази вода да се измият "преди слънце". Някъде с нея лекуват и добитъка (Петрович 1992:278).

Пак във връзка с "виждането", но вече не само в прекия, а и в по-широк смисъл, са и някои вярвания, магически практики и любовни гадания, изпълнявани от момите. В областта Граово например момите се мият с "видовденска" вода, за да са хубави и буйни косите им и да се "видят" хубави на момците през този ден. Освен това срещу Видовден те прерязвали три стръка от растението шавар на еднаква височина и ги наричали на имената на момците, които харесвали. На сутринта който от стръковете е израснал най-високо, за този ерген до края на годината момата ще се омъжи (Георгиева 1986:62). Няколко вярвания и любовни гадания изпълват бледата картина от празнуването на Видовден и у сърбите (Српски митолошки речник 1970:65). В Бурдим например девойките си изнасят даровете, килимите и ги показват да се "видят". При изнасянето на тези вещи в Мерджелат вярват, че ако някоя от девойките замахне с пешкир "преко лесе" и при това си помисли за някой момък, който особено й допада, тя би могла да го спечели за себе си (Петрович 1992:278).

Вярванията и гаданията на Видовден не са типични само за този ден. Повечето от тях в една или друга степен "дублират" вярвания и гадателни практики от други календарни празници, например новогодишните или васильовденските гадания, еньовденските и пр. Обикновено те са свързани с периоди на преход. А "повторението" или изпълнението на сходни обредни практики в различни дни от календара е в хармония с принципите на митологическото мислине, което цели съхранението на информацията на различни нива на системата, които в определено отношение могат да се разглеждат като аналогични (Топоров 1979:143). В случая общото между вярванията и гадателните практики в дните около Нова година и Еньовден е, че се изпълняват в сходни кризисни моменти от календара и са свързани най-общо с култа към слънцето и слънчевия кръговрат. В тях е запазена вярата, че през пролетта слънцето "възкръсва", а през зимата "умира".

Тези и сходните на тях обредни и магически практики сближават по смисъл Видовден с други дни от календара. Но ако този ден се е запазил като празник със свой оригинален облик, то е защото на Видовден през 1389 година се е състояла известната Косовска битка между войските на сръбския княз Лазар и турския султан Мурад. Известно е също така, че във войските на княз Лазар са били включени и български, влашки и босненски отряди (Кратка история на България 1983:104). Поради широкото участие в битката и поради ключовата й роля за съдбата на народите от Балканския полуостров, Видовден става особено популярен на Балканите, и по-специално сред сърбите. Неговата популярност се е запазила и в западните области на България, откъдето са били българските участници в битката (Георгиева 1986:63).

Съвпадението на Косовската битка с Видовден дава повод за съдването на нови предания и легенди, за възпяването на този ден в най-популярната песен за Косово, а именно, песента за погубването на турския султан Мурад от Милош Обилич. Ще припомня накратко нейното съдържание. При настъплението на султан Мурад в Косово княз Лазар се обръща за помощ към своите зетьове и шуреи. Той ги кани на трапеза и там зет му Вук Бранкович наклеветява Милош Обилич, че е изменник. В друг вариант княз Лазар вдига наздравица със златна чаша, при което се обръща към Милош с думите: "Здрав, Милошу, вjеро и невjеро!" Така Милош Обилич бива унижен и реагира на обидата с клетва, че ще убие слутана и с това ще докаже своята вярност на княз Лазар. Рано на другия ден, на Видовден, Милош успява да се добере до султанския шатор и да погуби Мурад (Караджич 1969:196).

Интересно е да се отбележи, че сюжетната линия на песента намира своя modus vivendi в съвпадението между деня на Косовската битка и Видовден. Видовден се очертава като своеобразен сюжетообразуващ фактор в нея. За това спомага мястото на този ден в народния календар, и по-точно - вярванията и практиките с очите и виждането, които имат отношение към съжета на песента. Нека да припомним отговора на Милош след обидата на княз Лазар:

Сjутра jесте лиjеп Видов-данак
ви eћемо у полу Косову
ко je вjeра, ко ли je невjера! (Караджич 1969:197)

или

...ако бог да и су ено бидне
иде, царе, дана Видовдана,
видеhемо, царе, куj je вjeран,
куj je вjepан, а куj je невjeран. (Српске народне умотворине 1984:235 )

От вмъкването на Видовден в сюжетния диалог става ясно, че като ден за грижа за очите и виждането във физическия смисъл на думата значението му се разширява и в духовната сфера. Така то добива нова семантика - "ще разберем", "ще узнаем". Със значение на духовно "виждане" сръбският израз "Доhи hе Видовдан" или българския "До ще Видовден" излиза от границите на песента и влиза в езиково обръщение. За посоката на това движение от поетичната творба към всекидневието говори все още частично запазилата се сръбска поговорка, както това е отбелязано от Вук Караджич: "Доhи hе Видовдан (ви eheмо ко je вjeра, ко ли je невjeра) (Караджич 1900:82).

Както вече стана дума по-горе, смисълът на духовното "виждане" не е чужд на Видовден благодарение най-вече на любовните гадания. Свързването на този ден с историческото събитие обаче многократно разширява неговото значение.Този нов, разширен смисъл се връща като бумеранг върху Видовден и внася своите корективи върху древната семантика на празника. Така той се превръща в ден на цялата истина или на всички истини.

Дт друга страна, Косовската биттка дава своя принос в идейната обосновка на някои нови обреди и вярвания. Както пише П.Ж.Петрович например, на Видовден оживяват преданията за Косовската битнка в разказите за косовските юнаци и чрез изпълнение на песни със съпровод на гусла. Иначе на този ден не се пее, не се играе и не се правят веселби. Има също вярване, че в навечерието на Видводен "у глухо доба ноhи" всички реки за час потичали червени като кръв заради загиналите на Косово. Преосмислят се в исторически аспект и някои стари вярвания като това, че на Видовден кукувицата престава да кука за загиналите косовски юнаци. А от 1913 година води началото си правенето на помен за загиналите войници в периода 1912 - 1913 година и се раздава ядене и пиене за техните души (Српски митолошки речник 1970:65-66). Така Видовден от ден с лечебни практики за очите и виждането еволюира в ден за духовното "виждане" в най-широкия смисъл на думата, както и в ден за помен на загиналите войни въобще.

Неслучайно в културата на западните български покрайнини в недалечното минало Видовден започвал с изнасяне на поминални колачи (обредни хлябове) на оброчните места, но продължавал с общоградските събори в Брезник и Годеч с хора, игри и веселби. Днес се забелязва тенденция за възстановяване на тези Видовденски събори, с чиято уникалност особено се гордеят нашите малки западни градове.

Цитирана литература

А р н а у д о в М. 1971. Студии върху българските обреди и легенди. София.

Г е о р г и е в а В. 1986. Видовден. - Векове, кн. 2. София.

К а р а џ и ћ.В. 1900. Српске народне пословице и друге као оне у обичаj узете риjечи. Београд.

К р а т к а и с т о р и я н а Б ъ л г а р и я 1983, София.

М а р и н о в, Д. 1914. Народна вяра и религиозни народни обичаи. - СбНУ, кн. 28, София.

П е т р о в и ћ, С. 1992. Културна историjа Сврлига. Кн. 1. Ниш-Сврлиг.

С р п с к е н а р о д н е у м о т в о р и н е са Косова из рукописа Дене Дебелковића. Кн. прва. Лирске и епске народне песме. 1984.Приштина.

С р п с к и м и т о л о ш к и р е ч н и к 1970. Београд.

Т о п о р о в, В.Н. 1979. Об одном способе сохранения традиции во времени: имя собственное в мифопоэтическом аспекте. - Проблемы славянской этнографии. Ленинград.