Пројекат Растко : Бугарска

Ценка Иванова

Междуславянските лексико-семантични отношения в приложната лингвистика

(за тематичен речник-минимум и речник на междуезиковите омоними и полисеми)

1. За приложната лингвистика в последните десетилетия се формира представа като за широка и хетерогенна област, която обхваща разностранни практически проблеми, произтичащи от основната функция на езика - комуникативната [Бугарски 1986:22; Пачев 1993:210-212]. Специалистите смятат, че вече утвърдилият се термин "приложна лингвистика" може да се дефинира не изхождайки от предмета или методологията, които при него не са ясно и точно формулирани, а посредством поставените и реализираните цели. В съответствие с породената необходимост приложенията на лингвистиката се идентифицират в едни случаи с чуждоезиковото обучение, в други - с проблемите на билингвизма във всичките му прояви и типовете интерференции, в трети - с превода и компютърната обработка на езиковите данни и т.н.

Етапите на усвояване на близкородствени езици и свързаните с тях методологически задачи се вписват в многостранния облик на приложната лингвистика. При високата степен на генетично родство между езиците се появяват допълнителни затруднения в изучаването им, които би трябвало да получат не само необходимото научно обяснение, но преди всичко изводите да се положат в основата на практически решения и алгоритми за оптимизиране на учебния процес или за улесняване на междуезиковите комуникации.

Трудно е да се посочат точно измерими критерии за степените на владеене на определен език. Извън рамките на родния/майчиния език в психолингвистичен и социолингвистичен план са разнообразните прояви и последици при взаимодействието на оказали се в контакт езикови системи. На базата на различно породения билингвизъм се пораждат интерференциите или езиковите трансференции, за чиято същност няма единно схващане. С изключение на сочения като класически тип билингвизъм, свързан с усвояването на повече от един език от най-ранна детска възраст, в процеса на чуждоезиково обучение в по-късен възрастов период се осъществява придвижване от по-ниска към по-висока лингвистична компетенция само на следващия или следващите след първия усвоен (майчиния) език. Следователно подсъзнателно винаги съществува база за сравнение между усвоена и практикувана езикова система и другата, която се ползва пасивно или активно. От решаващо значение е начинът на усвояване на езика - дали се осъществява естествено в непосредствената езикова среда или се постига чрез дидактически обоснована система за постепенно натрупване на езикови знания и умения. Безспорно е, че опитите за оптимизация на езиковите познания ще бъдат насочени предимно към "по-неблагоприятните" варианти чрез стремеж за компенсация на липсващата естествена езикова среда.

2. По принцип доброто познаване и ползване на повече езици предполага разграничаване и на отделните им подсистеми в синхронен план. От гледна точка на прагматиката, въпреки дискусионността на въпроса, владеенето на лексиката е първо условие за владеенето на чуждия език [Петрова, Манолова 1985:33; Карпов 1983:18]. От гледна точка на структурата и нейната устойчивост и мобилност, при взаимодействието между езици вътрешните сили на сцепление в отделните езикови равнища отчитат различни степени на проницаемост. В йерархизацията по този показател най-високо изразената проницаемост на лексикалното равнище не се оспорва. Тя се обяснява както с непосредствената връзка на речниковия състав с всички области на разнообразната човешка дейност, така и с факта, че лексиката е главният носител на семантика, на значение [Общее языкознание 1983:179].

2.1. Чрез контрастивния анализ на лексиконите на славянските езици се установяват междуезикови прилики и отлики в покриването на плана на съдържанието, поради което значенията на думи, съотносими с едни и същи реалии, невинаги съвпадат напълно. Известно е, че отражението на външната действителност не е свързано с идентични принципи при отделните езици и че проблематиката на лингвистичната относителност е едно от сериозните предизвикателства в теоретичната лингвистика. Като специфични в този кръг проблеми се разглеждат случаите, когато формално тъждествени лексеми не се отнасят в цялост към един и същ денотат, т.е. семантичните граници не са на "същите места" [Бугарски 1986:70]. Именно там може да се прояви така наречената "скрита" или семантична интерференция. Тя е факт при особено съчетание на близкородствено двуезичие и особеността й се състои в това, че не се стига до осезаемо рушене на нормата [Семереньи 1976:77]. В подобни случаи индивидуалната реч (идиолектът) се характеризира с явлението семантична синестезия (смесване на различни видове възприятие), което особено при двуезичие внася значителни "поправки" в регулярните семантични преходи, битуващи в отделния език. Проявите на подобна семантична интерференция при близкородствени езици дават основание да се твърди, че при тях съществуват "скрити" разлики и да се говори за "провокираща близост", базираща се главно на омонимията и полисемията [Леонидова 1983:180; Весели 1985:38; Державина 1987:106; Танчева 1991:61; Тафра 1986:383-384].

2.2. Проблемите на омонимията между езиците са дискусионни - те ту заглъхват, ту отново се изтъкват на преден план основно в чуждоезиковото обучение. Трудното разграничаване на омонимия и полисемия в общотеоретичен план и колебанията в прагматиката подтикват някои автори да разглеждат подобни междуезикови прояви в комплексност [Гольцекер 1975:126-128] и да придават голяма роля на контекста. Ако за учения-специалист дадено езиково състояние е обяснимо чрез двата хронологични плана на изследване - синхрония и диахрония, то стадиите на обучение (или усвояване) по роден или чужд език в повечето случаи са свързани с лица, които нямат теоретическа подготовка за същността на историческите преходи както във формален, така и в семантичен аспект. За говорещата маса водещо е синхронното начало и дори при известна етимология асоциациите са подвластни на силата на формалното тъждество [Бенвенист 1974:332]. Следователно отговорът на въпроса съществува ли реално междуезикова омонимия при близкородствени езици трябва да се търси главно чрез реакцията на обучавания по чуждия език или на непреднамерения (професионално необременен) участник (активен или пасивен) в комуникативния акт. Логично е да се предположи, че при различните степени на усвояване на езика интуитивно формираното отношение към междуезиковите омоними ще се променя и това ще даде отражение при проявите на интерференция. За приложната лингвистика именно тези констатации би трябвало да бъдат водещи в опитите за дефиниране, класифициране и в чисто прагматичен план - за "предпазване" от погрешни семантични преходи.

3. Досегашните проучвания по проблемите на славянската междуезикова омонимия се отличават със своеобразна фрагментарност, която е обяснима най-малкото по две причини - поради многообразните комбинации от славянско двуезичие с различни параметри и от практическата невъзможност да се изчерпят всички случаи, които биха поднесли ситуация на някой от типовете междуезикова омонимия [Иванова 1995:20-31].

От гледна точка на приложната лингвистика в съвременните реалности водещи са книжовноезиковите формации. В езикознанието е дискусионен въпросът за критериите, които се прилагат за разграничаването език:наречие/диалект. Не са рядкост случаите, когато не собствено езикови черти определят като отделни езици близки наречия и обратно. Това се отнася като цяло за повечето славянски езици, които в резултат на политически и други исторически причини получават самостоятелен статут в различни периоди, въпреки че от гледна точка на лингвистичната география помежду им се наблюдава плавен континуитет - наличието на ясно детерминирани граници се оспорва при периферните говори и се сочат преходни зони [Сосюр 1992:235 и 243; Цонев 1984:226; Славски 1956:103; Ивич 1957-58:179-181; Белич 1963:136; Младенов 1989:39].

Първоначалните научни разработки за междуславянските семантични преходи са свързани с изучаването на руския език в славянските страни [Чукалов 1960; Весели 1985; Червенкова 1983; Кирова 1991 и други] и с проектите за диференциални и учебни речници [Панчев 1963; Финка 1984; Кърпачева 1985].

3.1 В последно време с основание се поставя въпросът за специфичен тип лексикографска работа - условно наречената учебна лексикография и видовете учебни речници. Формално и функционално в повечето случаи учебната лексикография рядко се реализира извън учебника като методологическо цяло; характеризира се с определени особености на фона на класическите езикови (филологически) речници и поради това не представлява особен интерес за изследователите с теоретична ориентация [Пипер 1992-1993:28]. Интензивните съвременни комуникации във всичките им прояви обаче налагат да се преосмисли тази теза и е време постиженията на приложната лингвистика да напуснат зоната на научното пренебрежение.

Въпреки оскъдицата от изчерпателни теоретико-методологически разработки този вид лексикография е най-достъпен и разпространен и с него обикновено започва запознаването с речниците и с езиковедските описания изобщо. Това приложение на лингвистиката допринася за предпазване от "капсулиране" на науката за езика само в сферата на отвлечените разсъждения, модели и схеми. Основателен е следователно въпросът дали пособия от типа на тематични речници-минимуми, на разговорници и подобни трябва тотално да се пренебрегват от "сериозната" лексикография или чрез техния комплексен и интердисциплинарен характер да се потърси адекватното им приложение, което на свой ред да формира структурата им като необходимо помощно средство, предназначено за определен етап от усвояването и ползването на чуждия език.

3.2. В контекста на предходната мотивация намира място изработването на специални речникови пособия, отразяващи славянската междуезикова омонимия и полисемия. Спецификата на задачата изисква преминаване през няколко задължителни етапа. На първо място е условието за солидна езикова подготовка на авторите и методически опит в преподаването на генетически близки езици. Предварителната подготовка включва изработване на методологически аргументиран подход за констатация и идентифициране на интерферентното явление, което ще бъде предмет на ексцерпция и документиране.

В основата на доказателствата за наличност на междуезикова омонимия стоят два принципни подхода, които реално не си противоречат. Първият е издирване на съответните форми в специализирани справочници (тълковни и двуезични речници) извън определен контекст. Вторият е установяване на контекстова реализация на интересуващите ни форми - в преводни материали в съпоставка с оригиналния текст, в езиковата практика на двуезични колективи и други. Съчетаването на двата подхода не води до противоречие (тълкуванията в речниците също са изведени от контекст), но дава възможност именно чрез контекста да се избегне авторският субективизъм и да се изключат нереалните като евентуално подвеждане омонимни двойки. Важен индикатор са също проявите на лексико-семантична интерференция в процеса на обучение като погрешни асоциации в устни и писмени упражнения при съставяне на текст на чуждия близкородствен език. Към тази методология е нужно да се причисляват също специални тестове, статистически данни и други, извлечени от езиковите възприятия или реакции на непредубедения (познато е още определението "наивен") носител на езика, който пристъпва към изучаването на съответния близкородствен език. Следва изводът, че теоретично може да се аргументират два вида речникови пособия за междуезикова омонимия: речник на омонимите изобщо, подчинен на предварително приета теоретична класификация и речник, който е подчинен на задачите на приложната лингвистика, базира се на реалност, изведена от конкретни комуникативни ситуации и следователно може да запълни празнота в учебния процес или в междуезикови комуникации при по-широк контингент от участници извън категорията на целево обучаващите се.

Последният етап илюстрира същността и ефективността на приложната лингвистика чрез полифункционалния характер на крайния продукт: от една страна се спазват основните технически принципи на традиционната лексикография, а от друга се добавя важна допълнителна информация, адресирана към ползвател със слаби или почти нулеви познания по чуждия език.

4. От утвърденото в езиковедската наука определение за омонимите следва, че в основата на преобладаващите познати класификации в теоретичен план се поставя съотношението между форма и съдържание. Уместно е целта на речник-минимум на славянски междуезикови омоними да се формулира по следния начин: на базата на основния лексикален минимум още в началния етап на обучение да се изгради у обучаваните рефлекс за повишено внимание при съвпадащи по форма лексеми, които във всички контекстови реализации или в определени случаи се разминават в значението си и това представлява сериозен проблем при лексико-семантичното разграничаване на двата генетично близки езика. Приемаме, че при такъв методически подход още в началното обучение към подвеждащата лексикална близост между два езика с висока степен на генетично родство ще се подхожда с повишено внимание и в следващите етапи на усвояване на езика. Наред с това досегашните познания и опит изискват подчинение на следните основни принципи:

- Междуезиковата омонимия да се приема като такава само чрез онези форми, които се проявяват в контекстова реализация или са потенциално заложени в индивидуалния акт на съставяне на текст на чуждия език и са доказани чрез един от по-горе посочените похвати;

- Да се подбират лексикални единици изключително от книжовноезиковата лексикална норма поради факта, че чуждоезиковото обучение и езиковите ковуникации на съвременността са по правило на равнище книжовни (стандартни) езици.

Извън досегашния ход на разсъждения остават случаите на носители на диалекти от така наречените преходни езикови зони между два близкородствени езика, но отклоненията в семантичните асоциации при тях са предмет на друг тип анализ и изработване на методологически подход, който, освен посочените тук принципи, да включва допълнителни задачи, базирани на изводите от специално насочени и конкретни психолингвистични изследвания.

5. Изискванията за полифункционална ориентация на приложната лингвистика дават основание за комплексен подход към разгърнатата по-горе проблематика. Тя би могла да намери конкретна реализация чрез комбиниран лексикографски продукт в две относително самостоятелни части, които обаче взаимно се допълват и произлизат една от друга - тематичен речник-минимум, който аналогично навежда мисълта на ползващия го на конкретни контекстови реализации на подбраната лексика и речник на междуезиковите омоними и полисеми, базиран на логиката и структурата на речника-минимум. Всяка от двете части е подчинена на общоприети и на специално изработени принципи на поднасяне на лексикалния материал.

5.1. Първата част - речник-минимум, се строи на принципа на тематичните двуезични речници и разговорници. Очертават се два основни проблема поради липсата на съизмерими критерии и уникалността на интерферентните прояви в лексико-семантичен план между всяка отделно взета двойка езици. Първият е как да се извърши тематичният подбор на лексиката и според кои критерии да се определи минималният брой лексикални единици в "минимума".

Важно е да се отбележи, че честотен речник и съответно честотна лексика не са равнозначни на лексикален минимум като изискване за познания по родния или чуждия език. Поради това е наложително да се включат думи, понятия и изрази, коино не са елемент на ежедневното общуване, но са задължителен компонент от общата култура на съвременния човек.

От методологическа гледна точка дискусионен е и въпросът за изходния език и изходните форми. С мотив, че в начален стадий на овладяване на езика отношението към него е пасивно, основано на слухово-зрителното възприятие, за изходна се взема формата от неродния език. Граматическата информация обаче следва да се подава симетрично за двата езика и по този начин да се защити полифункционалният характер на речника, а оттам да се приеме, че проблемът за изходящия език ще има относителен храктер.

5.2. В тематичния речник всички междуезикови омонимни или полисемни форми следва да са маркирани с определен знак и всички те да се изведат във втория речник, съставен вече по класическата азбучна схема. Технически за изпълнение проблем би възникнал при специфики, каквито са частичните съвпадения и частичните разминавания в значенията на еднакви по звучене словоформи. В тези случаи, с цел прегледност, яснота и опростеност на лексикографската статия, се приема индексиране за първо и второ значение, като под първо в повечето случаи се приема съвпадащата част от значенията, а под секундарно (секундарни) - разминаващите се значения. Например бълг. могила¹= сръб. могила и бълг. могила²= сръб. брдашце, узвишење.

6. Пособия от посочения в това изложение тип неминуемо притежават заложени несъвършенства, които са избегнати в азбучните речници. От друга страна, за компенсация, имат редица положителни страни заради информацията, която не може да се получи от класическите преводни речници. Следователно приложенията на лингвистиката чрез изпълнение на проекти като гореописаните могат да запълнят съществуващи празноти в конкретното осъществяване на междуезикови комуникации, които в конкретния случай засягат езици с висока степен на генетично родство - славянските.

Литература:

Белич 1963: J. Belic. Hranice mezi pribuznimi jazyky a pomezni narecni izoglosy. - Ceskoslovenske prednasky pro V. Mezinarodni sjezd slavistu v Sofii. Praha, 1963.

Бенвенист 1974: Э. Бенвенист. Общая лингвистика. Москва, 1974.

Бугарски 1986: R. Bugarski. Lingvistika u primeni. Beograd, 1986.

Весели 1985: J. Vesely. Problematyka vyucovani rustine jako blisce pribuznemu jazyku. Praha, 1985.

Державина 1987: Е. И. Державина. О лексических и семантических старославянизмах в памятниках древнерусского азыка. - В: Древнерусский язык в его отношении к старославянскому. Москва, 1987.

Иванова 1995: Ц. Иванова. Славянската междуезикова омонимия в приложната лингвистика. - Проглас, 1995, N1.

Ивич 1957-1958: П. Ивиž. Значаj лингвистичке географиjе за упоредно и историско проучавање jужнословенских jезика и њихових односа према осталим словенским jезицима. - Jужнословенски филолог, ХХII (1957-1958), N1-4.

Карпачева 1985: M. Karpaczewa. Aproksymaty - wyrazy roznych jezykow o podobnjej formie a odmiennym znaczenju (na przykladzie jezyka polskiego I bulgarskiego). - Rocznik slawistyczny, XLX, cz. I, 1985.

Карпов 1983: В. А. Карпов. Явление межъязыковой омонимии в условиях русско-болгарского билингвизма. - Съпоставително езикознание, 1983, N5.

Кирова 1991: Л. Кирова. Пути неправильной семантизации неблизкой лексики на продвинутом этапе обучения русскому языку. - Болгарская русистика, 1991, N5-6.

Леонидова 1983: М. Леонидова. Междуезикова омонимия на фразеологично равнище в руски и български език. - Славянска филология, т. 17, София, 1983.

Младенов 1989: М. Сл. Младенов. По някои актуални въпроси на южнославянската диалектология (предварителни бележки). - Съпоставително езикознание, 1989, N1.

Общее языкознание 1983: Общее языкознание [ред. А. Е. Супрун], Минск, 1983.

Панчев 1963: К. Панчев. Диференциален руско-български речник. София, 1963.

Пачев 1993: А. Пачев. Малка енциклопедия по социолингвистика. Плевен, 1993.

Петрова, Манолова 1985: Ст. Петрова, Л. Манолова. Интернационалната лексика в чуждоезиковото обучение (формално сходни думи в българския, френския и испанския език). - Съпоставително езикознание, 1985, N5.

Пипер 1992-1993: П. Пипер. О принципима уџбеничке лексикографиjе. - Живи jезици ХХХIV-ХХХV, Београд, 1992-1993.

Семерени 1976: О. Семереньи. Славянская этимология на индоевропейском фоне. - Вопросы языкознания, 1976, N 4.

Славски 1956: Фр. Славски. Взаимоотношенията между южнославянските езици. - Български език, 1956, N2.

Сосюр 1992: Ф. де Сосюр. Курс по обща лингвистика. София, 1992.

Танчева 1991: Т. Танчева. О семантическом тождестве русских о болгарских слов, заимствованных из французского языка. - Болгарская русистика, 1991, N4.

Тафра 1986: Br. Tafra. Razgranicavanje homonimije I polisemije (leksikoloski I leksikografski problem). - Filologija, knj. 14, Zagreb, 1986.

Финка 1984: B. Finka. Rusko-hrvatski diferencijalni rjecnik Stjepana Ivsica. - Leksikografija I leksikologija. Novi Sad, 1984.

Цонев 1984: Б. Цонев. История на българския език. София, т. II, 1984.

Чукалов 1960: Руско-българска омонимика. - В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на акад. Ст. Романски. София, 1960.

Червенкова 1992: И. Червенкова. Русско-болгарские лексические аналоги (некоторые наблюдения на базе словарных данных). - Съпоставително езикознание, 1992, N3.