|
|
Българският език принадлежи към южнославянската езикова група и по степен на генетична близост е най-близък до сръбския. Съвременният български книжовен език е наследил основните еволютивни черти на южнославянския макродиалект на предполагаемия праславянски език-основа главно в областта на фонетиката, словообразуването и лексиката, докато в областта на морфологията са настъпили редица иновации в резултат от взаимодействието между езиците от т. нар. Балкански езиков съюз. Съвременният книжовен език обединява източнобългарски и западнобългарски черти, като неутрализира крайните диалектни особености. В сравнение с единайсетте гласни звука на старобългарския език, съвременната вокална система е редуцирана до шест звука – а, е, и, о, у, ъ. По- особен е звукът /ъ/, който е пълноценна гласна, характерна само за българския от всички славянски езици. При съгласните няма такива, които да изпълняват сричкотворна функция, а мекостта е доста по-слабо изразена в сравнение с някои други славянски езици. Ударението е силово (динамично), свободно (не е фиксирано на определена сричка в думата) и подвижно (променя мястото си в различни словоформи от един и същ корен). Правописът е устроен върху морфологичния принцип, поради което не се отразяват писмено асимилационните процеси на изговора. В своето развитие българският език е претърпял коренна промяна на граматичния си строеж и от синтетичен преминава към аналитичния тип езици, където синтактичните отношения на имената към други думи в изречението се изразяват не посредством падежни окончания, а чрез предлози + една обща форма на думата. Аналитизмът на съвременния български език се изразява в загуба на старото именно склонение и вместо седемте падежни форми в старобългарския днес се употребява по една форма за единствено и множествено число в съчетание с различни предлози; при местоименията са запазени някои падежни форми, което показва връзката с предходното състояние; старият инфинитив се изразява чрез частицата да + лична глаголна форма за сегашно време; старите синтетични форми за сравнение на прилагателните и наречията са заменени с аналитични форми посредством частицата по- (по-голям); бъдеще време не се изразява чрез свършен вид на глаголите от сегашно време, а с морфологизуваната частица ще (по произход трето лице единствено число от стария глагол хотЬти в значение ‘искам’) + формите за сегашно време. За разлика от другите славянски езици са активни формите за простите минали времена като аорист и имперфект. Съществуват специални глаголни форми за предаване на несвидетелски текст. Спрежението на глаголите се отличава с някои иновации, както и образуването на множествено число на едносрични съществителни имена – черта, която е обща за българския и сръбския език. Една от най-важните характеристики на българския език, по която се отличава от вички други славянски езици и се доближава до балканските езици и до други неславянски езици е задпоставеният определителен член, по произход от старо показателно местоимение ТЪ, ТА, ТО. Членът е формален показател за категорията определеност при имената. Лексиката на българския език се отличава с наличието на няколко хронологично обособени пласта – общославянска, южнославянска, определен брой турцизми и гърцизми като последица от историческите обстоятелства, интернационализми. Високата степен на близост между български и сръбски в областта на лексиката се изразява както в наследен общ лексикален инвентар, така и в специфично развита междуезикова омонимичност и полисемантичност като израз на оттласкването на двата езикови стандарта един от друг в периода на формирането им през ХІХ век и след това. Двуезични речници: Ангел Игов, Српскохрватско-бугарски речник, последње издање 1987.; Марин Младенов, Бугарско-српски речник, 2001.; Ценка Иванова - Маријана Алексић, Српско-бугарски тематски речник. Лексикон међујезичких хомонима и полисема, 1999. Граматики: Лили Лашкова, Граматика на сръбско-хърватския език, 2001 (II изд.). |
