Милич Станкович - Милич от Мачва

(1934 - 2000)

Един невероятен и специфичен талант, който десетилетия се числи към най-известните сръбски творци, напусна земния свят, но духът му остана завинаги в неговите платна. Художникът, известен на много места по света като Милич от Мачва, е роден в мачванското село Белотич. След гимназиалното образование заминава за Белград, където първоначално следва паралелно архитектура и Художествена академия, докато в крайна сметка се посвещава само на творчеството. Животът му преминава на бързи обороти, задъхан и толкова разнолик, наситен с множество събития и познанства, че едва ли друг човек би могъл да го изживее по подобен начин.

Изключително продуктивен художник, Милич от Мачва завещава сложно и обемисто наследство. Няколко хиляди негови картини са “разпилени” по целия свят, като се започне от културните домове в малките сръбски градчета и големите галерии и музеи на Югославия до най-известните световни изложения. От началото на кариерата си до края на земните си дни Милич разработва един основен жанр, чиито мотиви открива в неизчерпаемата съкровищница на мечтите и въображението. Пропит от величествената сила, струяща от православните храмове, творецът тръгва от разнолики на пръв поглед източници, каквито са митологията, фолклорът, врачуването и традиционното художествено майсторство. За Милич родният край е издигнат в култ, в живец на творческия дух. Символиката е поразяваща - общочовешкият планетарен дом започва от бащиното огнище. Смесени са епохи, личности и светове както са смесени традицията и модернизмът в почерка му на художник. От единия край на вселената до другия, от началото до края на света, от една крайност в друга той преминава без граници.

Основа на Миличевите творби е пейзажът, отворен към някакви широки, планетарни и космически пространства. В много случаи за фон служат мачванските простори, селската обстановка, равнинният терен, блатист и обсипан с храсти и гори, формите на къщите и покривите, огнищата, короните на дърветата, портретите на обикновени хора, тяхното облекло, плодовете на земята. Въпреки че на пръв поглед изглеждат съвсем реално представени, пейзажите на Милич винаги въздействат с фантастичния си подтекст. Върху картините му е запечатана загрижеността на прорицателя, че в безразсъдството си човечеството може да се самоунищожи. Предметите на пръв поглед са представени такива, каквито са, но отредената им функция е причудлива и нереална. На платното с тях се случват неща, които са невъзможни в реалността - дърветата ходят, къщите се реят, горите летят, хората се движат из въздуха, дънери на дървета профучават в небето като ракети.

Творецът бе изключителен патриот и безкрайно обичаше своя народ. Тази негова обич не бе декларативна - освен картини, Милич остави след себе си материализирани идеи за средища на духовността - прочутите ателиета, които сам нарича ветровити кули-дворци на творчеството по Сърбия. Първата кула е в родния му край, в Мачвански Белотич - “Радован кула”, изградена през 1967/68; втората е в Палисад на Златибор - “Чардак нито на небето, нито на земята”, 1967/72; третата е прочутата “Миличева кула” в Белград, на Звездара, строена през 1978. Покрай основното си предназначение - място или храм на съзидателния дух, “кулите” стават средища за срещи на интелектуалци и творци, чийто неуморен двигател бе самият художник.

Преданият национализъм на Милич не бе съпътстван от характерното за Балканите пренебрежение към съседните народи. Големият художник бе искрен приятел на България - отношение на гордеещ се със собствения си народ патриот към достоен за уважение съседен и братски народ. Милич бе чест гост на българските творци, на културни форуми, целящи да разкрият в цялата й привлекателност идеята за общото между нашите народи. Той бе дългогодишен почетен председател на Сръбско-българското дружество за приятелство със седалище в Белград. Макар и скромна, дейността на Дружеството спомагаше представителите на двата народа да се срещат за по-дълго или за по-кратко време и творчески да контактуват помежду си. С неизменните атрибути на признанието, с които го помнят всички, които го познаваха (разкошна наклонена наляво барета, черно наметало и скиптър) Милич с удоволствие се включваше в срещи, укрепващи и развиващи сръбско-българските връзки, приемаше в дома си на Звездара български творци - поети, художници, музиканти, учени.

Всеки, който е имал щастието поне за малко да бъде съпричастен с атмосферата, която творецът създаваше около себе си, е запазил спомена за безкрайно интересните и дълги разговори, когато времето неусетно отлиташе, подхвърляно от тема на тема. Покрай него винаги се навъртаха интересни и нестандартни личности, които дооформяха външния и вътрешния му портрет. Седнал на дървения си трон в трапезарията на кулата, Милич дискутираше по “големи” и “малки” теми, разпитваше, сравняваше сърбите и българите, разказваше спомени, не отстъпваше от своята философия за византизма и съвременната му мисия, смяташе себе си за призван да бъде в центъра на събитията и четеше собственоръчно написани и тиражирани манифести …

А от фасадата на кулата изрисуваното око, чиято зеница е източният знак ин-ян, се взира в безкрайния космос, където над всички нас витае духът на Милич от Мачва.

Ценка Иванова (Великотърновски университет)