|
|
Пројекат Растко : Бугарска : Уметност ИЗВЛЕЧЕНИЕ ОТ КАРТИНАТА НА ЗАСВАЖДАНИЯТА И СВИЖДАНИЯТА Величко Тодоров
Емилиян Станев Изводът на Еньо от „Антихрист" е последица от запознанството му с Лаврентий, който му доверява исихастката тайна. Полагайки като мото към настоящата част от проучването точно този извод, бихме искали, от една страна, да потвърдим тезата на Е. Станев за българския нихилизъм: „Той иде и от постоянното отрицание на всичко чуждо, на всичко, което ни е притеснявало, защото българинът има угнетена, потисната душа."1 От друга страна обаче, като въвеждаме този паратекст на това място, ние искаме да подскажем, че в българо-сръбския диалог се случват най-различни приключения (изкушения) на българската душа и на българското тяло при различните им общуванията с всички проявления на сръбскостта. Веднъж те се разминават с тях и ги отминават като врагове, подвластни на сърбофобията. Втори път се „прилепят" по братски към тях, водени от сърбофилската нагласа. Има обаче и друг вид допирания между тях, които не са като онези на грешниците в ада. Има приближавания и сближавания, които са своеобразни изключения от правилата на филството и фобството. Своеобразни и донякъде даже са тайнствени те, защото далече невинаги потвърждават тези правила, защото представят едно ИЗВЛЕЧЕНИЕ от нашите духовни и телесни приключения с конкретизациите на сръбскостта, което в една или друга степен страни от опеката на двата мита - от истерията на противопоставянията и от мистерията на роднинството. Откроените от нас пет изключения, разгаданите пет тайни, съставящи това извлечение от картината на засважданията и свижданията в българо-сръбския диалог, разбира се, не се предпазват напълно от ерозията на правилата, от официалния глас или от институционалното двуличие. Затова те в един или друг период, повече или по-малко се предопределят от сърбофилските или сърбофобските напътствия. Има обаче случаи, когато тази взаимозависимост или не съществува, или остава невидима за участниците в диалога. И това не е следствие на т. нар. психика на „общия славянски рефлекс"2, а преди всичко последица от конкретен вид УНИВЕРСАЛЕН РЕФЛЕКС при общуването между свои и други в съвсем произволно създадени или - най-малкото - в непреднамерено създадени ситуации. Но дори и при тези условия те не съществуват в „чиста" форма, взаимопроникват се, взаимодействат си, взаимоцитират се в стремежа си да разпознаят знаците на сръбскостта и да се обвържат с тях независимо от временното стечение на филски или фобски обстоятелства, т. е. независимо от стереотипа на заговорите или от стереотипа на договорите. Една такава ситуация например откриваме при общуването между българи и сръбски учители у нас. От фактическа гледна точка този наратив на сръбскостта е проучен много добре от И. Конев3. От концептуална, т.е. с оглед конкретното случване на универсалния рефлекс, с оглед задействания образотворен механизъм за представяне на миграционната съставка „сърби в България" като „учители по цивилизация", този изследователски мотив остава незаченат. Става дума за „новата комедия" на Т. Шишков „Не-ше-може! или Глезен Мирчо", издадена в Цариград през 1873 г. В нея за първи път литературно се разкрива ролята на сръбските учители в Българското възраждане. Всъщност става въпрос за съвсем бегла илюстрация на тази роля, при това илюстрация, която е изцяло в семантичния код „криворазбрана цивилизация". Има обаче в тази недовидяна досега творба от изследователите на българо-сръбския диалог една любопитна новост - учителят по аритметика Миланович съвсем не е склонен заради едната плата да си криви душата и да псевдоучителства: Бога ми! Я не знам шта ке быти с вами; вий сте свагда не готов на лекцiи, свагда не можете и сее за вас е трудно! Майката, Кера Проданица, която е свидетелка на унижението на своя син, възприето от нея, разбира се, като мъчение от страна на учителя върху Мирчо, приключва възникналия спор а ла Бранислав Нушич: Не се мъчи залудо сине, синко! Аз ни пара вече не давам; та и няма за какво. Туй не е наука, то ти е тебе мъка и празна работа! Няма ли пары - кво ше смяташ? Има ли пары - и без даскал ги смятвам... Казано с думите на Г. Гачев, в случая чрез сръбското „НЕ" на Миланович ние получаваме българското „ДА", колкото и фалшиво да звучи то в дадения текст. „Нений-ците (неологизъм, използващ модела „не-Ние", другите - бел. В. Т.) - обобщава Георги Гачев - са необходимите окръжаващи народи, за да заработи националният рефлекс. С оттласкването от техните качества, очевидни отстрана, получаваме лъч-отговор за себе си."4 Едно подобно фаворизиране на националния рефлекс за сметка на универсалния наблюдаваме при А. Страшимиров, за когото „нений-ците" са сърбите. Може обаче това фаворизиране да е само привидно, както е в случая, а в действителност да става дума за един подтик за размисъл как да се универсализира ДОБРОТО у всеки национален рефлекс5: Такава е гражданската същност в днешна Сърбия. И върху нея се гради там държавна и национална дисциплина. Тя поразява нас, българите. Защото сърбинът е социално циментиран. Той и днес е само частица от своя клан, както е бил и преди хиляда години. Човекът в сръбските работни маси не търси да има свое мнение, да го изказва и, значи, няма как да попадне в „своеглавие", от каквато слабост е обхванат днес и последният българин. И това е голямо наше достойнство. Остане ли обаче, сърбинът без началник, чувствува се обезглавен: той го търси, - търси своето стадо, за да диша. Значи, той разполага с незиблемо социално чувство. И такъв, той е непоколебим в защита на своето племе и на своята страна: можеш да го унищожиш, но не можеш го разколеба. А това е основна ценност за запазване на рода, на земята му, на неговата държава. У нас, българите, тази основна ценност е крайно отслабена (подч. - В. Т.). И това е резултат, за жалост, не на култура, не на окончателно оформена (изработена) личност у нашия човек. Аз писах за това по-изчерпателно в своята „Книга за българите". Ние, българите, тепърва ферментираме гражданствено. А лихата политическа съдба ни пречи на всяка стъпка и ни устройва главоломни изненади. Ето един красноречив пример за това как представянето на една част от националното води до издигането й в пример, т. е. до нейното универсализиране. В случая обаче българската оценка на сръбското "ДА" предизвиква самооценката „НЕ", при това направена от автора на не една и две антисръбски хули, особено стане ли дума „простотията на сърбина, когато се затвори в своите Шумадийски планини"6. В пресечните точки на националния с универсалния рефлекс българо-сръбския диалог винаги - явно или скрито, огласявана кат панацея или снизявана чрез въпиющи ругатни, - стои етнокултурната презумпция „братя, сестри", т. е. съседско-роднинският рефлекс. Никак не е случаен фактът, че Екатерина Каравелова в придобилата европейска публичност статия „Българката вчера и днес" апелира: „От 52 години България е свободна, тя има известна култура... Но мира, уви, вие и ние го нямаме! Югославски жени, да съединим нашите усилия, за да го дадем на нашите два братски народа след толкова много изпитания. Тази дума „братски" да не е само в устата ни, но и в най-тайния кът на нашите души. Да работим за благородната задача лоялно, с чистота, със съвест."7 Трите рефлекса определят степента на зависимост между изключенията и правилата в българо-сръбския диалог. Те диктуват кога нашето отблъскване от тяхното „НЕ" действа като открояване на нашето „ДА" и обратното - кога нашето открояване на тяхното „ДА" случва оттласкването от нашето „НЕ". В различните периоди от просъществувалия диалог посоките са различни, изводите също, но поетиката на осъразмеряването остава една и съща - било чрез съпоставянето на познания, мнения, вери, желания, стремежи, било чрез съпоставянето на цели, амбиции, претенции, необходимости или възможности. Ето една блестяща конкретизация на тази поетика в областта на ежедневния, битовия, социалния живот, т. е. чрез сравняване на единици от „ниския", идиличния, обикновения диалог. Тази на Бачо Киро от „Пътуването ми до Сърбия" (1873):
Ето и една не по-малко блестяща конкретизация, този път в областта на културата и политиката, т.е. чрез сравнение на единици от „високия", прагматичния, официалния диалог. Тази на Кирил Христов от вече споменатата статия „Поезия и разбирателство"8: [...]Много се преживя през последните тринадесет години. Много грешки бидоха направени от политиците и много братоубийства бидоха възпети от поетите, които първи трябваше да ги осъдят. Аз сам, приближаващ се към края на своя тежък живот, се чувствам твърде виновен и се отричам почти от всичко, що съм писал между 1913-1918 г. Струва ми се, днес само един съвсем сляп партизанин на шовинистическа организация може да не вижда, на къде води развитието и растящата зрялост на южните славяни, каквито са и българите. Единствено ония, които съзнателно или несъзнателно служат на враговете, могат да не съдействат и дори да пречат да се извърши процесът, що ще доведе измъченото южно славянство до такава организираност, щото то да престане да бъде играчка в ръцете на тая или оная сила и спокойно да се отдаде на своето развитие. Може би днес, пред светлите перспективи на това бъдеще, взаимното разпознаване с най-съвършените литературни паметници на южните славяни е по-уместно и належаще, отколкото когато и да било по-рано. Пътят на проникването в душата на един народ води неминуемо през неговата писменност, която отразява и надеждите му, и най-скъпите му особности. На едно такова същинско сближение често са пречели и от двете страни фактори, на които не е ясно, че вътрешната уреденост, модерно земеделие или индустрия, добри финанси, силна армия, благоприятно международно положение - всичко това не е цел, а само средство, само условия за духов живот. Но не може да има съмнение, че въпреки всичко би могло да се направи твърде много за взаимното опознаване на южното славянство. В силата на тия разбирания аз се поставям на разположение на ония сръбски, хърватски и словински художници на речта, които са на мнение, че може да се предприеме нещо, за да се проникнат душите на народите ни с най-хубавите свои лъчи. Циклотимията на К. Христов е безславно известна, за да я коментираме тук. В редуването на депресии и мании обаче той с лекота назовава неведнъж оригинални разпознавателни еталони. В тази статия той прави тъкмо това - предлага българо-сръбският диалог да загърби веднъж завинаги геополитическата доминанта и да се отвори към безбрежните хипостаси на духа. Принципът на духовната обозримост, на интелектуалната прозрачност, познавателните ориентации чрез думите, звуците, изображенията и пр. залягат и в сказката на В. Златарски „Книжнина между българи и сърби", изнесена в Казанлък на 25 ноември 1930 г.9: [...] Ако е уместно тук да назова и аз пътя на благодатно живуванье българско-сръбско той ще се нарича преди всичко човещина, из която сияят истина, правда, любов и всички други благородни ценности на достойния живот. [...] Един от пътищата за преуспяване в мир и в доволство между българи и сърби е свободно и почтено устроено духовно общуванье. Най-мощно оръдие на това е новата книга. Нека всеки българин и сърбин уважават и обичат взаимно книгата и словата на своя съсед и брат, нека си я обичат и покровителствуват между своите събратя и сънародници. Пренебрегне ли се тоя път за духовно общуванье, та се даде тласък и вяра само на някакви други пътища, наверно ще се заблудиме и пак ще се срещнеме отново с бедата и отчаянието. [...] И това става самодоволно от чувството на естествена духовна потреба, от зачитане на съседското достойнство и значение. Това става и при съзнание, че между двата народа има нещо добро, общо и сродно, еднакво мило и еднакво полезно; че двата езика, български и сръбски, взаимно си помагат и не внушават страх един от друг, а камо ли да заничат взаимно да се преследват и унищожават.
БЕЛЕЖКИ 1. Сарандев, И. Емилиян Станев..., с. 56. [обратно] 2.Термините са на професора по философия от Загребския университет В. Дворникович. Вж. подробно по този въпрос у Малиновска, С. Славянството и културната ориентация на закъснелите народи. - Философски преглед, 1931, № 5, с. 466. [обратно] 3. Конев, И. Българо-сръбски литературни взаимоотношения...., 91-121. [обратно] 4. Гачев, Г. Ипостаси на българина. Алеко и бай Ганьо, или как портретът уби художника. В: Възрожденският текст. Прочити на литературата и културата на Българското възраждане. В чест на 70-годишнината от рождението на проф. Дочо Леков. Съст. Р Дамянова, Л. Михова, Х. Манолакев. С., 1998, с. 52. [обратно] 5. Страшимиров, А. Българи, гърци и сърби..., с. 61. [обратно] 6. Цит. по: Каранфилов, Е. Антон Страшимиров и душевността на българина. С., 1987, с. 101. [обратно] 7. Като антична трагедия. Съдбата на Екатерина Каравелова и нейното семейство в писма, дневници, фотографии. Представила Ф.Дренкова. С., 1984, с. 414. [обратно] 8. Камбана, № 1, 3.1. 1927, с. 2. [обратно] 9. Цит. по: Българо-балкански културни взаимоотношения 1878-1944. Съст. А Алексиева, Л. Кирова, Н. Савов, Т. Стаменова, А. Тодорова. С., 1986, 109-110. [обратно]
(c) Величко Тодоров, 2000
|
