Марко Ристич

Мрак

web

На Лула Вучо

Къде съм? Успях ли да осъзная тази безвъзвратност
Където цялата сияйност е запленен остров на съня
Тази безвъзвратност откъде се връща?
Още един малко по-дълъг ден от отроненото пространство
Още един малко по-дълъг ден между дните
                                                    Докато не дойда

Тук където съществувам от едно изчезване до друго
И където извън тебе ме няма, о непреходна преходност
Докато не се нагледам на своя живот, докато съм живян от всичко което е
Като че наистина става въпрос да бъдеш или да не бъдеш първи или последен
На тази скала където е останала една мида живот
                                                    Докато не потъна

Няма те вече край този отчаян ръб на света и всичко
Под тази упорита и неизлечима месечина
Напразна над тази сухота на съществото като бръмчене на оса
Докато някъде раят е естествен като да бъдеш
Като това коварно да бъдеш зад прокъсаното небе
                                                    Докато не залезя

Някой беше по-близко от смъртта и него не мога да видя
Някой, през деня и през нощта, да те повикам
И докато полека се губят зад съзнанието тези вирове горчива топлина
Само един непрекъснат шум на сънуването над главата ми която си спомня
Този приглушен зов на любовта приема формата на ръка върху челото
                                                    Докато не се събудя

Не, не е това знамение на думата нито мъдрост нито острието на разума
Което може да прозре или да пререже тази мъгла на пространството
Сияние само на едно същество което е така предано
Сияние което се крие и показва югоизточно от дишането
Собственото сияние на един дълбок свят в тялото, в сърцето, навсякъде където си ти
                                                    Докато не изчезна

Това бистро, това гневно време на едно сегашно "беше"
С което те довеждам до съществуване като звезда от искрата на онова "минало"
Звездата възникнала и останала където дотогава не бях и търсил смисъла
И заради която издайнически вече не се виждам зад самия себе си
Както винаги само на своя край сведен и което не ми е достатъчно
                                                    Докато си спомням

Но безкрайно благодарен на този вятър с чиято коса
С който с твоята коса остана милваното лице
И сега в този мъртъв кратер на твоето отсъствие
Където всичко е само пепел на пространството и студената твърда лава на преходността
Където всичко е само един-единствен мрачен и от всички дни по-дълъг, най-дълъг ден
                                                    Докато не съмна

Когато цветовете на невъзможното са цветове на любовта и незаменимостта
Говоря ли ти ако си морска звезда, ако си един от сълзи, от миди, от седеф
Пленен, заблестял, разлюлян, унесен остров, ако си тайна на самата себе си
Ако си само където съм аз, ако си само ти където съм, ако си звезда просъществувала
На която само съществува единствената тайна на самата себе си
                                                    Докато дишам, докато не дишам

Началото на есента, 1930

© Марко Ристич
© Моника Янева, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.10.2006, № 10 (83)