|
|
Пројекат Растко : Бугарска : Уметност Трета част: Милорад Павич: Кутия за писане Към долната плоскост на кутията за писане се числят: чекмедже за скъпоценности (12), скривалище за дукати (13) и пръстени (14). Към тази плоскост на кутията се числи и външното чекмедже (15). Плоскостта на кутията за писане, която сега ще бъде открита, се намира на дъното й. Част от това пространство заема външното чекмедже (15), а останалото празно пространство е за чекмеджето за скъпоценности (12). За да се стигне до чекмеджето, се ползва онзи голям, вътрешен ключ и бравичката, разположена в близост до неговото леговище в месинговата рамка на скрина. При отключване дъното на тапицираната със зелена коприна лява камера се вдига и така се открива пътят към чекмеджето за скъпоценности. Чекмеджето е тапицирано с плюш, който някога е имал рубинов цвят, но сега е с цвят на дроб и мирише на мухлясали монети. В чекмеджето за скъпоценности няма нищо ценно. Тук е оставена мъничка телефонна касетка, парижка изработка. От онези, които се поставят в телефонните секретари. На нея е записан развълнуван мъжки глас, който мени цвета си като годишните времена и с прекъсвания се опитва да призове на френски някого в Париж. Тези съобщения, свалени от лентата в неувредената част, гласят както следва: СЪДЪРЖАНИЕ НА ТЕЛЕФОННАТА КАСЕТА Прекарах последните три нощи в Босна на тавана на една изоставена плевня, в която настаних войниците и танка… Сава се простираше черна и няма в тъмата, когато един от войниците ми загреба вода с тенекиения леген. Мисля, че го чух в съня си. Полека, за да не ме събуди, той се изкачи по дървените стълби на балкона, който се намираше пред тавана, където спях. На балкона имаше дървен стол. Войникът сложи легена на стола, а до него - парченце сапун. Правеше всичко както обикновено и с добре заучени движения. В зъбите си държеше борова клонка. Изведнъж той извади клончето от устата си и го пъхна между двете дъски на пода на балкона, така че то можеше да се види и от трема в приземието под балкона. След това премести стола, внимавайки боровата клонка да се озове точно под него в посока към средата на легена. После слезе по дървените стълби в трема на приземието и провери дали клонката се вижда добре над него. Виждаше се и стърчеше между дъските на тавана, в същност на пода на балкона. Тогава тихо сложи куршум в цевта на пушката и седна на стълбите в очакване да се събудя. Щом като разтърках очи, почувствах как вчерашните сълзи и острите нощни гурели започват да се ронят по лицето ми. Излязох на балкона и се загледах в мъглата и горите над Сава. Слънцето преминаваше през четирите годишни времена, раждайки се над планините на Босна. В този миг отекна първата сутрешна граната и гледката в гората изчезна, смесвайки се с мъглата и дима от експлозията, идваща от хърватска страна. След кратка пауза, като отговор, се чуха още две гранати и аз веднага разбрах, че идват от другата страна, от мюсюлманските позиции. Много по-тихо ехото ги повтори от другата страна на Сава. Вече три дни не давах знак за нападение на своята част, макар че бях получил такова нареждане от началниците си, защото в танка нямах гориво дори и за два километра, а за останалото и да не говорим. Огледах се в миниатюрното огледало. На главата си носех зелена ливада късо подстригана коса и три обеци в едното ухо. Около мене се стягаше обръчът на тишината. - Тишина, в която можеш да се умиеш - помислих си и се наведох да се измия в тенекиения леген, в който беше приготвена водата. В същия миг щом водата се потече в ръцете ми, отдолу се зачу изстрел, куршумът проби пода на балкона и прелетявайки през стола, легена и водата, се заби в бузата ми. Аз бързо изхвърлих куршума от плитката рана, хукнах по стълбите с револвер в ръка, но там видях само своя войник, който единствен стоеше под балкона. - От нескопсания и гората плаче. Случайно гръмна, господин командир! - измънка той с побеляло лице, а войниците от моята част започнаха учудено да се събират около нас. - Добре е, не кърви - продължи да говори като курдисан войникът - водата спря зърното… Сега се усмихнете малко, господин командир, раната обича това. Спокойно, тя няма никъде да избяга! Засмейте се! - Да видя пушката! Зареди! - казах аз. - Пред вратата - съдия, зад вратата - смърт - измърмори той, неволно ме послуша и в пълнителя блеснаха куршумите. - Откъде са ти тези куршуми? Всеки има само по три. Да не искаш да ме ликвидираш? Войникът мълчеше. След това каза. - Думите все от джоба излизат. Купих, господин командир. Купих ги със свои пари. Опасвай се, но и се пази! - казва народът. Когато ме хвърлиха на западния фронт, дадоха ми пушка без ремък и с три куршума. "Срещу ръжен с гол търбух се не рита", помислих си аз. Завързах с учкур панталоните, а колана си сложих на пушката. Гледам, до мене срещу ония на Изетбегович стреля един от частта на Фикрет Абдич. Целият в ново, блести ремъка на него, мини му висят на колана, а муниция, колкото си искаш. - Дай малко - казвам аз - а той ми отговаря: - Слепецът пари иска, а не очи! Не давам, купи, както аз си купих. - А от кого купи? - учудих се аз, а той отговори така, че Босна се обърна около главата ми: - Чие не е било, чие няма да бъде. От твоите, от сърбите, казва, от кого другиго? - Дръж се със зъби за вятъра, помислих си аз тогава, господин командир, и купих. Купих от нашите. Ето откъде ми е муницията. Слушам това изумен, но се сепвам и заповядвам: - Влизай в джипа - а сам взимам пушката му и сядам до него, с пушка, насочена в главата му. - Тръгвай! - Навсякъде Бог минава, а и през остра сабя. Накъде, господин командир? - На магистралата. - Недейте на магистралата, в името на Бога! Животът има един баща, а смъртта безброй татковци… Тя е в хърватски ръце, а там са "зенгите"1. Ако ви хванат, очите ви с лъжица ще вадят. - А на тебе няма, така ли? - Е, като е така. На мене няма. - А защо? - Вижте и сами. Кръчмарят чорба дели, а Бог - щастие. Във военните ви документи пише, че сте доброволец, макар че сте мобилизирани, а в моите не пише. Ония от другата страна разстрелват такива като вас, щом като ги пленят. Затова и нашите са ви писали това, за да не дезертирате. - Дезертираш ти, защото си мобилизиран, а не аз - защото ми пише, че съм доброволец… Карахме в утринта по празната като писта за самолети магистрала Белград-Загреб. Опитвах се да намеря някаква музика по радиото в колата. Отговаряше само озверялата вечност. - Какво ще правите с мен, господин командир? - Ще видиш като свърши бензинът - отговорих и изхвърлих пушката му на пътя. - Боли ли, господин командир? - обърна той темата, - поемете три пъти въздух и го задръжте. Така раната не се усеща… - Кой ти заповяда да ме убиеш? - Каквото чул-недочул, каквото видял, не видял, каквото знаел, не разбрал. Никой. - Лъжеш. - Лъжата цъфти, ама плод не дава. Никой, като ви казвам. Сам исках. - А защо? - По-добре добър слуга, отколкото лош цар… Не дадохте заповед за нападение. А моето село и всички мои в него, ако до утре не наредите нападение, ще попаднат в ръцете на иранците или на "зенгите". И знае се какво ги чака. От жадни вода изтръгват. - Как си представяш нападение с халосни патрони в пушките? Само ти имаш пълна пушка. А в танка няма гориво и за половин час. - Не танкът ни е купил, а ние сме го купили! - каза в мига, когато колата заскърца и спря. Аз бавно слязох на пътя, без да гледам повече войника. Той се затича обратно да си вземе пушката, а аз се запътих към гората… В сянката, в която и птици не летят. По пътя свалих от едно въже някакви селски панталони. След това, криейки се, пристигнах по фланелка и в тези панталони до Шид, на сръбска територия, седнах в първото кафене и поръчах една гроздова с вода. Да измия раната. Гледах в чашата с ракия и размислях. Трябваше точно да осмисля как се прави това, което трябваше да сторя. * * * Ключовият въпрос, който изникна пред мене, беше във връзка със заглавието на един или два учебника, които ползвах като ученик. Това бяха учебници за чужди езици. Техните заглавия звучаха горе-долу така: "Италиански в сто лекции", "Френски без проблеми", "Как лесно и бързо да научите английски" и др. Сега тук ми беше необходима една техника, противоположна на онази, употребявана в учебниците за чужди езици. Беше нужно да упражня техника, противоположна на мнемониката. Трябваше да овладея умението как най-бързо и най-лесно се забравя. Сънищата се забравят, щом минеш през най-близката врата. Тогава от тях остава само скелетът. Но как да забравиш езика, на който сънуваш и с който си израснал? И така, в моя случай въпросът да бъдеш или да не бъдеш гласеше: КАК БЪРЗО И ЛЕСНО ДА СЕ ЗАБРАВИ СРЪБСКИ В СЕДЕМ ЛЕКЦИИ Първа или уводна лекция Трябва да се има предвид, че забравата е много важен момент в живота. И голямо, тайнствено изкуство. Спомените се връщат към човека като цикли. Всяка декада спомени се появява отново на небосклона на спомените след като премине като комета своята част от някоя вселена. Така в цикли протича и забравата. Когато забравиш нещо, значи ти се обажда и те призовава някой отвъд. Някой от другия свят ти дава знак, че желае да общува с теб. Когато си спомниш забравеното, значи поръката е тук! Но, внимавай, онова, което си забравил е винаги малко променено, когато най-после го призовеш в съзнанието си, споменът винаги малко се различава от онова, което е отлетяло от паметта ти… И в тази разлика лежи поръката. Но, да се върна към практиката, помислих аз. Като начало, имах известен опит в тази област. Както ти разказвах, в живота си два пъти забравях английски и два пъти той възкръсваше от мъртвите. И затова знам, че езиците могат да се различават и по начина, по който се забравят. Сега, в тази война, успях да забравя още някои езици. На френски все още мога да кажа всичко, но не разбирам нито дума от това, което ми се говори. С гръцкия е обратното, не мога повече да кажа нищо, но разбирам всичко, което ми казват. С една дума от войната човек излиза повече или по-малко ням. Започнах да заеквам на сръбски по време на войната. И не само това. Когато се озовах в онзи ужас в Босна, започнах да забравям имената на хората около себе си, дори имената на познати и роднини… Знаех за кого става дума, с какво се занимават, откъде ги познавам и какви са им нравите. Спомнях си как точно изглеждат, но цели поколения от имената им бяха изчезнали от съзнанието ми, големи градове хора, настанени в мене, останаха безименни, движех се през свят, който беше станал анонимен, девствено чист от имена, както преди Адам. Най-после в Босна забравих и своето име. Това е отлична основа за започване на този курс, помислих си аз. Както е отлична база за начало и мисълта за теб. За да не забравя и твоето име, трябваше да го запиша във водата. В река Сава. Не знам знаеш ли, че горите се преселват? Втора лекция Трябва да се тръгне от факта, че майчиният език и майчиното мляко са свързани. Ако искаш да забравиш езика, на който са те учили от малък, трябва да забравиш и майчината храна, с която са те захранили. Ядене, което се приготвя с песен, получава вкуса си от думите на тази песен. Затова от Шид бързо отидох в Белград. Взех скрития си при един приятел паспорт, купих билет за Будапеща, в Будапеща поисках и получих виза за 24-часов престой в Словения и продължих пътя си с автобус до словенско-италианската граница. Тук една млада и хубава италианка, махайки с крайграничното си разрешение, прехвърляше с разкошната си кола бегълци от Сърбия в Триест за 100 марки… Тя ме прехвърли и аз веднага се изкачих на хълма с кипарисите, близо до старата триестка базилика. Исках да обядвам. Отворих менюто и очите ми веднага блеснаха. Прекрасна сбирка италиански ястия и техните неподлежащи на превод имена. И тук реших повече да не превеждам нито едно меню на своя език. Поръчвай всичко, което звучи хубаво и забрави сръбските си ястия. Забрави веднъж завинаги. Заедно с техните също така неподлежащи на превод имена. И така, в сянката на кипарисите, беше усвоена втората лекция. Тогава отново помислих за тебе. Не знам знаеш ли, че горите се преселват? Когато тръгнат, те полека и дълго пътуват… Трета лекция В Триест започнах да си търся работа. Каква ли работа в Италия, в разгара на войната в Босна, може да си намери сърбин без печат в паспорта? Казаха ми да отида в Павия, където трябва да се демонтира някаква стара телефонна централа. Така започнах работа по разчистване разрушенията на централата. Рязахме металната конструкция и товарихме на камиони огромни блокове и греди от ръждясало желязо. От това ръкавиците ни се късаха като паяжина, ноктите ни падаха и никой не остана ненаранен. Понякога шефът трябваше да води работниците на превръзки в едно отдалечено 80 км градче, където имаше приятел лекар, който нямаше да го издаде, че назначава на черно бежанци от Сърбия. Имаше само две хубави неща - първо можехме да телефонираме безплатно колкото си искаме и където си искаме, дори и в Париж, което аз постоянно правех… Второто хубаво нещо беше, че просто се мълчеше. А мълчахме, защото почти всички бяхме сърби, а никой за нищо на света не искаше да се издаде. В такива случаи шефът веднага изгонваше работника. И така, по стечение на обстоятелствата беше преодоляна и третата лекция на курса "Как бързо и лесно да забравите сръбски". За мене изводът беше недвусмислен: "Никога не разговаряй със сърбин на сръбски език." И аз старателно говорих твоя френски, държейки старата желязна слушалка в ръкавицата. Не знам знаеш ли, че горите се преселват? Когато тръгнат, те пътуват дълго и полека, търсейки си по-хубаво място… Четвърта лекция Едното коляно и лакътът ми бяха увредени, когато се разболя шофьорът на огромния товарен камион, на който беше натоварено желязото, подготвено за вторични суровини. Направих заявка да го сменя. Направих две по-къси обиколки, ползвайки като документ само командировъчно от предприятието, което беше ангажирано за разрушаването на централата. Понеже останаха доволни от работата ми, изпратиха ме, плащайки ми предварително командировъчните, на един по-продължителен път по посока на френската граница. И така се озовах на седалката. Винаги съм си мечтаел да тръгна на далечен път като шофьор на камион. Моят товарен камион беше играчка в сравнение с танка. Сега Италия беше моя. Отидох направо до едно антично археологическо находище в Лигурия, където едно лято още като студент работих на разкопките на древни крепости. Находището и сега беше пълно с работници, аз паркирах малко по-далеч моя товарен камион и потърсих работа за копаене. Всеки път, щом като разчоплех малко земята, откривах древни парченца керемиди или бронзови монети от времето на Филип Арабски… Теренът някога бил част от римската империя и никой нито на земята, нито под нея разбираше и думичка сръбски. И на мен той не ми й трябваше. Нито пък ми минаваше през ум. Така овладях и четвъртата лекция от моя курс. Тук престанах да сънувам на сръбски. Сънувах на латински и то най-често надписите от монетите, които изкопавахме. Взех си за спомен една такава монета - продупчена и с надпис Етрусцила. Когато изминаха седем дни си помислих за тебе. Не знам знаеш ли, че горите се преселват. Когато тръгнат, те пътуват дълго и полека, търсейки си по-хубаво място. Най-много обичат да тръгват на път през есента. Като птиците... Пета лекция Получих пари за работата на археологическото находище, сложих в джоба на дънките си монетата с образа на римската императорка Етрусцила и предадох старото желязо за вторични суровини. След това заминах направо за Торино и там намерих къщата с фирмата на адвоката, който се наричаше Amadeo Ramazzoti. Взех оставения при него корабен сандък с вещите на леля ми и отворих завещанието на покойния си баща, с което ми завещаваше една къща в Котор. Казах на адвоката: - В Югославия се стреля на всички страни. Не знам дали ще мога да вляза в притежание на тази къща. Какво става с къщата на майка ми близо до Солун? Отговорено ми бе, че между документите на адвоката изобщо не се споменава някаква къща в Гърция. Но той добави: - Ако желаете аз бих могъл да ви намеря тук купувач за къщата в Котор. Дори бихте могли веднага да получите аванс от мене... Взех парите, напуснах Торино с празния товарен камион и с неговите документи преминах френско-италианската граница. Оставих го на един паркинг извън града и телефонирах в централата, за да им кажа къде могат да вземат камиона. Обясних им, че се е развалил. Шефът от другата страна на връзката не разбра нищо. Искаше да извика на телефона някой, който знае сръбски, за да му обясни защо камионът и аз се намираме във Франция. - Аз не знам сръбски - казах кратко на италиански и спуснах слушалката. Тогава отново си помислих за тебе. Завъртях номера ти в Париж. Чух как телефонът в Rue des Filles du Calvaire звъни и оставих поредното си съобщение. Не знам знаеш ли, че горите се преселват? Когато тръгнат, пътуват полека и дълго, търсейки си по-хубаво място. Най-много обичат да тръгват на път на есен... Като птиците. Или като хората... Шеста лекция Пътувах дни наред и една вечер пристигнах в Париж. Тук чух, че сърбите в бивша Югославия са изгубили същата онази война, която аз изгубих много преди това в Босна. Отново ти телефонирах и както и ти си спомняш, имах щастието или нещастието най-после да вдигнеш слушалката. Но всичко беше напразно. Не пожела да се срещнем. В началото каза едно единствено изречение, нещо като "В никакъв случай" или нещо подобно. И ме помоли, спомняш ли си, да не претоварвам линията ти с безкрайните си изповеди за Босна, Италия и Прованс. Това беше така само защото не успях да завърша краткия си курс "как бързо и лесно да се забрави сръбски". Реших да продължа курса и се зарекох, че ще ти се обадя отново едва когато успешно го завърша. Когато усвоя и седмата лекция. Тогава отидох на Place de la Republique и в магазина "Chez deux maris" купих кълбо тъмно червена вълна. В него сложих бележка с моя телефонен номер в случай, че пожелаеш да ме потърсиш. Хвърлих го през прозореца в апартамента ти така както се хвърля бомба в чужд ров. Бях уморен, чувствах се стар като че ли идвах от далечни, допотопни времена, когато движението на звездите все още е могло да се чуе на земята. Тогава си помислих: - В душата няма пространство, в сърцето няма време... Не знам знаеш ли, че горите се преселват?
1. Хърватски паравоенни формации. [обратно] [Следва]
(с) Милорад Павич
|
